22.06.2006 г., 21:45 ч.

Гостенката, която ми помогна да направя избора си 

  Проза
1401 0 7
3 мин за четене
В този следобед докато пиех кафе ми се звънна на вратата. Зачудих се, не очаквах
гости. На вратата ми се появи тя. Красива и студена, както винаги, бих казала
съвършена, ако знаех какво е съвършенство. Не я бях виждала отдавна. Седнахме,
направих й кафе и се заприказвахме за живота, за любовта и разни такива неща.
Само че не знам защо бях забравила името й. Тя се усмихваше,
най-хубавата усмивка, която съм виждала... Разбира се - иронична.
Очите й бяха странен цвят, сякаш ги нямаше, потъвах в тях, някак си. Изчезвах.
След доста обстойни разговори по неприятни за мен теми, по любовна тематика,
която при мен е доста слабо позната материя, се сетих коя е – САМОТАТА. Винаги
идваше в най-подходящия момент за мен – когато бях сама, когато се чувствах
изолирана от всичко и всеки, когато дори хубавите спомени ме нараняваха, те не,
че са много, а и когато просто осъзнавах, че играя с живота си и се манипулирам
сама себе си. Тя идваше и ме канеше винаги на разходка – в самотната
долина, дори вече имах любимо място там. Приемах, защото нямах друг
избор. И сега приех... Вървяхме заедно с нея, някак невидима, но я виждах –
прозрачна, чиста, с насмешка в очите, но поне вървеше с мен, не я и молих.
Когато нямаш никого до себе си, на когото да разчиташ, когато и приятелите ти,
ако има такова понятие, те оставят, когато имаш най-много нужда от тях, когато
любимият ти фалшив и използван често израз, но уви, несъществуващ... го няма до
теб, а образите от миналото излизат пред мен с пълна сила, сякаш по-ярки и
охранени от преди... Тогава нямаш избор, вървиш с нея – да не си сам по пътя.
Всяка сила си има лимити... Понякога се изчерпваш и като няма кой да ти помогне
да се заредиш с нова, тъй като просто за миг или момент си се предал и нямаш и
грам желание да се изправиш, вървиш до нея, заблуждаваш се, че не си сам и
продължаваш в невидима посока, може би нишка, която всеки миг би се скъсала или
пък - да го наречем - ръба, от който винаги можеш да паднеш – ръба на
лудостта, което е май най-точното определение. За да не паднеш се хващаш за
нещо, както направих аз – хванах се за нея. Тъй като ми омръзна да се боря със
спомените, да опитвам да разпалвам пепелта на пламъци, да се надпреварвам със
заблудите и илюзиите, които са доста по-бързи и силни от мен, лично аз си
избирам да си стоя в самотната долина, да си полудявам там и да не излизам на
повърхността. Засега или завинаги? Не знам… Омръзна ми от тази вечна апатия,
предавам себе си на нея – Самотата. Нямам сили да продължавам напред, а и... не
искам някак си, все едно и също – игра, измама, самотни нощи, самотни дни,
фалшиви илюзии и недостижими мечти, писна ми... и да пиша и да не пиша, ми е все
едно сега вече. Избирам си вечния самотен затвор, празен, но истински в една
друга реалност, няма място за мен в тази. По-добре е така, отколкото постоянното
кървене и болка, не можещи да бъдат изпити, премахнати, каквото и да се прави,
от когото и да се прави, не искам съжалението на никого. Не искам и да се
самосъжалявам, така, че ще се люлея на люлката си в мислите си – люлката на
самолъжата, самозаблуждаването, саможертвата и недооценяването на съществените
неща в играта, наречена живот. Моята гостенка ми помогна - винаги успява,
макар и по трудният начин. Поне и без да се пресилва твърде много успява. Обичам
я по един или друг начин, както се усеща, макар и с насмешка, макар и с ирония,
с фалшива студена усмивка и празни очи. И тя ме обича. Май се побърках. Все
едно, отивам си, приближавам се до нея… Това е изборът, който тя ми предложи.
Добър или не, избрах го. Без нужда... от нищо и никого... Няма смисъл. А то
станало вече вечер, тя трябва да си тръгва… Е, прибираме се заедно с нея да пием
горещо кафе и горчиво кърваво вино. До… някога.

© Виктория Минева Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • и аз често се чувствм по този начин,хареса ми!!!
  • Смяам, че читателите си правят нужните изводи, но благодаря ти за забележката, ще видя какво ще променя в стила си.Определено обаче сравнението ти с тийнейджър не намирам за удачно, но както и да е. Всеки има мнение, а дали ще ми пишеш 4 или 2 или 3 или колкото и да е, това мен не ме вълнува, оценявам забележките ти.Поздрав.
  • Има нещо наивистично в стила ти на писане. Щях да се впечатля, ако беше писан от тийнейджър.Не мислиш ли, че трябва да оставиш малко място на читателя за изводите? Звучат леко натрапено. От мен 4.
  • Вики,браво!!!
  • Много ми харесва как боравиш с думите.Прекрасен разказ!
  • Вики не приемай тази гостенка!
    "Моята гостенка ми помогна - винаги успява,
    макар и по трудният начин. Поне и без да се пресилва твърде много успява. Обичам
    я по един или друг начин, както се усеща, макар и с насмешка, макар и с ирония,
    с фалшива студена усмивка и празни очи. "
    А разказът ти е хубав!
  • много е хубав!, 6!
Предложения
: ??:??