Гости, гости, все прости
- Мамо, защо не поканим някой да ни дойде на гости?
- Мамо, защо нямаш приятелка, с която да си ходите на гости?
- Мамо, не ти ли се играе, ама как така, наистина ли не ти се играе? – спомням си, че такива въпроси задавах на мама, когато бях на шест годинки. Обикновено тя беше винаги в кухнята, наведена над мивката, със запретени над лакти ръкави, все переше и изстискваше. Все мълчеше. А аз толкова много обичах гости, а те толкова рядко идваха – Кръстничка с поредния Кръстник, веднъж годишно, на Ивановден – тогава татко имаше имен ден, беше задължително най-много зает, винаги му се отваряше спешна работа, а гостите у нас го чакаха до късно. Мама все беше ядосана и после се караха.
- Гости, за какво са ми – отговаряше мама – да ми мачкат кокалите...
- Как така ти ги мачкат? – питам учудено, защото никой не мачкаше мама, а камо ли кокалите й да мачкат, не ми ставаше ясно как така се мачкат кокали, а е толкова хубаво и интересно, когато имахме гости.
- Ами, трябва да им шетам, да им отстоявам, да им слагам и вдигам маса, това си е живо разместване на всичките ми кокали, освен това трябва и да напазарувам, какво ще сложа на масата, а аз нямам време, а и баща ти е най-големият гостенин в къщи, все го няма и не ме питай, защото съм пила хапче за батко ти, дето ме ядосва и не учи...
- Какво хапче? Къде пише, на хапчето ли пише неговото име или ти като го вземеш да го пиеш му казваш името? Как става така – хапче за еди кой си и то действа?
- Хайде, отивай да учиш, да си напишеш домашните, нищо не искам от теб, само едно учение...
Въздъхвах, събирах си книжките и отивах в другата стая.
След толкова години вече съм наясно с много от отговорите, даже ми е ясно какво е имала и баба предвид като казваше – гости, гости, все прости. Но това е друга история.
Въпреки всичко в сърцето ми и до днес остана онова мило чувство на радост, детски грейнали очички от щастие да ти дойдат гости или да отиваме на гости.
© Ивон All rights reserved.
