Това беше той. Градът. Градът, в който той беше роден, израстнал и работил. Град изтъкан от меланхолия и цигарен дим. Град на умрелите надежди, несбъднатите мечти и интелектуална немотия. Град, в който имаше два типа хора – нервни чиновници, чиято кариера представлява пиене на кафе от 9 до 5 и уморени от живота подобия на хора, чиято единствена любов е кабелната телевизия. Той не се вписваше в това общество. Той беше поет, беше артистичен, четеше Достоевски, пушеше евтини цигари в пакет и пиеше хубаво вино. Ходеше като мрачна сянка, а зад изпитото му и бледо лице се криеше фонтан от емоции, чувства и стаени дълбоко, дълбоко навътре в душата му мечти. Знаеше френски и мечтаеше за Париж – там щеше да живее свободно, да диша въздуха на артистизма по Шанз-Елизе и да пише стихове в приятен есенен ден до река Сена. Къташе пари от месечната си заплата като касиер в банката – мразеше и работата си, колегите си и шефа си, но нямаше друг избор. Градът затвори вратите си и го обгради като млад ел ...