Градът на мъртвата поезия

Това беше той. Градът. Градът, в който той беше роден, израстнал и работил. Град изтъкан от меланхолия и цигарен дим. Град на умрелите надежди, несбъднатите мечти и интелектуална немотия. Град, в който имаше два типа хора – нервни чиновници, чиято кариера представлява пиене на кафе от 9 до 5 и уморени от живота подобия на хора, чиято единствена любов е кабелната телевизия. Той не се вписваше в това общество. Той беше поет, беше артистичен, четеше Достоевски, пушеше евтини цигари в пакет и пиеше хубаво вино. Ходеше като мрачна сянка, а зад изпитото му и бледо лице се криеше фонтан от емоции, чувства и стаени дълбоко, дълбоко навътре в душата му мечти. Знаеше френски и мечтаеше за Париж – там щеше да живее свободно, да диша въздуха на артистизма по Шанз-Елизе и да пише стихове в приятен есенен ден до река Сена. Къташе пари от месечната си заплата като касиер в банката – мразеше и работата си, колегите си и шефа си, но нямаше друг избор. Градът затвори вратите си и го обгради като млад елен в зоопарк. Чакаше и чакаше дните да минат. Живееше в голям и пуст апартамент в центъра на града с алкохолизираната си майка, която получаваше социални помощи. Знаеше, че апартаментът е скъп и чакаше майка му да умре от цироза или каквото и да било друго нещо, от което умират алкохолиците. Мразеше и нея. Тя го биеше като малък и потъпкваше личността му и мечтите му. Затова той се затваряше в стаята си и четеше от огромната колекция от книги оставени от дядо му. Влюби се в творчеството на Самюъл Бекет и това беше една от причините да научи френски – обожаваше прозата му и откриваше себе си във вечния образ на циничния, мрачен и недоразбран от света и околните герой.

Беше късна есен и листата бяха изпонападали, образувайки красива пътека от цветове. Стефан се разхождаше в обедната си почивка в парка – винаги го правеше. Имаше една хубава и сравнително неизпочупена пейка на която сядаше и съзерцаваше градът. Колегите му отиваха на обяд, а той сядаше на тази пейка, запалваше поредната цигара и вадеше малкото си тефтерче, в която пишеше моментни стихове. Всеки ден. Всяка обедна почивка.

Слънцето го няма

пак,

а душата ми пее джаз.

По улиците пусти и студени...

... само аз!

Студът е като пелерина на смъртта,

обгръща те завчас,

а шумът на есенните листа бавно те приспива,

сякаш пак смъртта приспивна песен пее...

Стефан затвори тефтера си и спря. Днес го болеше главата – майка му цяла нощ крещя на вратата му – искаше алкохол, а Стефан не пожела да й даде пари да си купи. На сутринта я завари да спи пред вратата му, само я подритна настрани и отиде на работа. Мразеше я – тя беше пълната му противоположност. Грозна, одърпана, вечно пияна и абсолютно неграмотна. Той не искаше да я води и на лекар – надяваше се огромните количества алкохол, които изпива да я убият възможно по-скоро. Той отърси от главата си тези мрачни мисли и се върна на работа. Беше закъснял само с 8 минути и шефът му не пропусна да му вдигне луд скандал пред целия персонал. Стефан си замълча и се върна на работното си място. Вечерта остана до късно, защото трябваше да затвори касата, а работата хич не му спореше. Беше ужасен ден. Когато най-сетне си тръгна, той се отби в близкия супер-маркет с идеята да купи нещо за хапване. Влезе и се спря на щанда с алкохол. Сети се, че майка му сигурно се е побъркала без капчица алкохол цял ден и за това купи възможно най-евтиното уиски което откри. На касата ръцете му трепереха. В него се надигаше ужасен гняв спрямо всички – мразеше ги... този град бе проклет за него. Искаше да избяга, да замине за Франция, но майка му упорито отказваше да умре. Той плати уискито и се прибра у тях. Завари апартамента в ужасен безпорядък. Беше обърнала всичко наопаки, беше разкъсала книгите му, разхвърляла дрехите му. Стефан изкрещя от злоба и намери майка си в другата стая страница по страница да разкъсва „Братя Карамазови” на Достоевски.

- Вещица проклета! – изкрещя Стефан и й зашлеви силен шамар. – Мразя те! Мразя те! Мразя те!

Майка му не реагира, а протегна ръка към уискито. Той я бутна настрани и отиде в кухнята. Отвори бутилката и си сипа едно – изпи го на екс. Беше бесен. Искаше тя да умре. Веднага! Тъкмо тръгна да си налива още една чаша, когато видя в ъгъла кутия с отрова за мишки. Взе я и я огледа. Беше на прах и Стефан без много да му мисли изсипа цялото съдържание в бутилкта, разтресе го и остави уискито на масата. После излезе и цяла нощ не се прибра. Отиде в близкия бар и започна да пие. И да чака. Към два след полунощ барът се опразни. Към четири беше останал само той и намръщеният барман. Към пет, Стефан излезе и се поразходи около час, докато се съмне. Искаше да се освежи и да изтрезнее. После се прибра и със задоволство откри бутилката от уиски да се търкаля по пода. Отиде в стаята на майка си и я намери в леглото й. Приближи се. Беше започнала да изстива и нямаше пулс. Стефан се отдръпна. Седна и изпуши една цигара до трупа на майка си, а после звънна в бърза помощ. Скоро чу линейката да спира и отиде да отвори вратата...

Стефан се събуди. Болеше го главата и се чувстваше зле. Разтърка очи и се огледа. Намираше се в малка бяла стая с олющени стени и спеше върху твърдо легло на пружини, обвито с мръсен и изпокъсан чаршаф, миришещ на урина. Беше облечен в мръсна тениска и изтъркано долнище. Разтърка главата си – какво ставаше? Отиде до вратата и се опита да я отвори, но видя, че няма дръжка. Започна да чука, после да вика и накрая силно заблъска по вратата. Скоро тя се отвори и вътре влязоха две медицински сестри  и двама лекари. Четиримата го хванаха, върнаха го обратно в леглото и започнаха да му слагат усмирителна риза.

- Докараха го сутринта. – каза единият лекар и прелисти папката си. – Предполагаме раздвоение на личността. Повикал е линейка, мислейки, че майка му се е самоубила, а тя е мъртва от осем години. – той зацъка с език. – Жалко, младо момче е...

Сестрата заби спринцовка във вената на Стефан и скоро той спря да буйства и започна само да трепери. Сложиха му ризата и напуснаха стаята, оставайки го свит в ъгъла и треперещ. Скоро той започна да си рецитира:

Студът е като пелерина на смъртта,

обгръща те завчас,

а шумът на есенните листа бавно те приспива,

сякаш пак смъртта приспивна песен пее...