Родена съм в малко провинциално градче в южната част на страната. По население казват, че минава осемдесет хиляди души, но това е само по официални данни. Отдавна не са толкова. С годините хората просто изчезват. Хващат си багажа и заминават някъде в търсене на късмета си. Дали го намират обаче – това е друг въпрос.

Погледнато отстрани, градчето е кипро, с дълги добре асфалтирани улици, пресичащи го почти от край до край. Централно минава малка река с голямо каменно корито, а над него от както се помня се извисяват величествено, като исполини, огромни стройни тополи. Разхождайки се из селището, няма да намерите еднакви сгради. Всяка е различна. Едновременно красива и грозна по свой си начин. На места някои са като че от бога забравени, а други пък все едно от Него създадени.

Случи се така, че се бях прибрала за няколко дни и предприех една обедна разходка по старите улици. Минах през една малка уличка осеяна със стари черници, под сянката хвърляна от масивните им корони, за да не се излагам на жежкото слънце. Улицата бе прашна. Сведох глава към краката си. Прахта вече се бе натрупала като нежен воал по обувките ми. Никой явно почиствал улиците от доста дълго време. Навън съм само аз, други няма. Все едно времето е спряло. Лека мараня се носеше в далечината над асфалта и спрелите на припек покрай сградите коли. Приличат на шарени гущери сякаш готови всеки момент да хукнат и да се заврат под някой камък. Къщите и малките блокчета сега изглеждат странно. Може би наистина трябваше да минат години, за да видя и усетя силният контраст по между им. Едни са чисти и спретнати, с блеснали и светли прозорци през които се виждат красиви дантелени перденца. Други пък са мръсни, захабени, счупени прозорци и липсваща мазилка грозят фасадите им. Надали някой живее в тях вече. А ето там е и старото ми училище. С тези решетки опасващи двора, сега ми прилича повече на затвор, отколкото на учебно заведение. Хм, стените ми се струват малко потъмнели. По-скоро отмити с дъждовете. Лека меланхолия лъха от празният двор, липсата на детски смях и затихналият от години училищен звънец. А по-надолу продължават да се редят четириетажни кооперации със скучни и сиви фасади, а под тях малки магазинчета. В стъклата на слънчевите ми очила се отразява слънчев лъч и той се сблъсква със стъклото на едно хранително такова. Вгледах се в светлата точка. А след това преместих фокуса на погледа си през самото стъкло – вътре в помещението. Жена, явно продавачката, седеше подпряла с ръка брадичката си и вперила взор в телевизор, поставен на стар хладилник. Подминавам. Насреща ми, проблясват позлатените кубета на старата църква. В следващият момент се сблъсках се с нещо. С някого. Очилата ми хвръкнаха от главата.

– Извинете, не ви видях. – чух мъжки глас, докато се навеждах да ги вдигна.

– Няма проблем, случва се на всеки – рекох аз изправяйки се. Вгледах се в мъжа на среща ми. Беше симпатичен. Дори минаваше тънката граница между симпатичен и красив. А по-интересното беше, че ми изглеждаше смътно познат. Докато тършувах из паметта си за някакъв спомен, който да асоциирам с този човек, продължих – бях се загледала и аз съм виновна. Простете ми.

За стотни от секундата двамата стояхме на пътя под огнените слънчеви лъчи и се гледахме. Аз гледах него, той гледаше мен. Този микроскопичен отрязък от времето ми се стори като цяла вечност. В мига в който започнах да се чувствам неудобно, спасението дойде…

– Позната сте ми от някъде – наруши тишината той. Прелестна усмивка се разля по лицето му. Къдриците на непознатият познат обрамчваха главата му като пухкав обръч, а няколко кичура бяха паднали над челото и той ме гледаше през тях. Беше с една глава над мен. Красивата му рунтава глава бе върху високо и стройно тяло.

– И вие сте ми познат, но не мога да се сетя от къде ви познавам – рекох аз, усмихвайки се леко на свой ред, поглеждайки го леко изотдолу.

– От тук ли сте? – попита ме той, като отметна падналите кичури назад с изключително отмерено движение на ръката. Топлите му кафяви очи гледаха право в мен.

– Да, от тук съм, но от години живея в столицата.

– Най-вероятно сме се срещали по улиците едно време. – отвърна той докато се усмихваше и сведе поглед свенливо настрани.

Този маниер... Тогава ми просветна. Следващият момент ме обхвана вълна от срам. Уви, нямаше как да се завра под асфалта и да пропълзя нанякъде за да се скрия.

– Ти си Христо нали? – попитах аз

– Да – отвърна той, усмивката не бе слязла от лицето му.

– А случайно да си учил в училището на ъгъла до седми клас ? – посочих с пръст през рамо посоката към учебното здание.

– Точно така – долетя потвърждение. А мен ме хвана още повече срам. Подадох ръка на Христо – Аз съм Дейна Матюс, бяхме в един клас.

Христо пое ръката ми и я разтърси енергично. Усмивката му продължаваше да е все така искрена и топла. Поседяхме на улицата и поговорихме за това кой как я кара. Кой какво е правил през тези почти тридесет години през които не сме се виждали. Държеше се така, сякаш или не помнеше или умишлено не искаше да си спомня как бе протекъл училищният му живот, в който участвах и аз от 8 до 12 всеки ден и от понеделник до петък. Докато седяхме и безгрижно разговаряхме, пред очите ми се откриваше грозната картина: класната стая, в която аз заедно с още съученици, му викахме, че е луд и крещяхме други обидни думи по негов адрес. А после групово отивахме и го ритахме. Правех го не защото исках, не защото ми беше направил нещо, не защото нещо ме караше, а защото всички останали го правеха, а аз не исках да изоставам от тях. Проста детска глупост. Усещах как съществото ми тогава упорито се съпротивляваше, но аз не му обръщах внимание – нарочно. А той просто бе по-различен. По-тих. По-скромен. Още си спомням как крещеше в междучасията „Оставете ме, моля ви!“, а ние продължавахме да го налагаме и обиждаме. И никога с нищо не ни предизвикваше. Той просто си бе Христо. Това сигурно беше оставило неизменим отпечатък в психиката му и за това как е протекъл животът му сетне. В това деяние участвах едва няколко пъти, преди да се вслушам в онова малко вътрешно гласче, което като аларма пищеше в главата ми, че върша нещо нередно. Тези няколко пъти винаги съм си ги спомняла в дадени моменти. И искрено съм се срамувала от себе си за което. А сега, докато стоя и разговарям с този човек, направо срамът от това детско деяние ме изгаря от вътре…

Поговорихме още малко, посмяхме се, а сетне си взехме довиждане и се разделихме. Все едно бяхме стари приятели. Всеки пое по посоката в която изначално бе тръгнал. Аз в посока църквата, а Христо към зданието обител на моя срам. Крачейки напред с наведена глава се обърнах назад и го погледнах. Вървеше с изправен гръб. Леката материя на ризата му леко потрепваше при всяка крачка, а панталонът му се полюшваше едва доловимо. Видях го как извади от джоба си телефон и го долепи до ухото. Разсмя се гръмко и някак приятно. Дочух, че разговаряше на друг език. Приличаше ми на френски. Скъпият му часовник проблясваше под ярките слънчеви лъчи, докато той вървеше с високо вдигната глава, а къдравата му катранено черна коса нежно пружинираше на тила му.

Обърнах глава в моята си посока. Засрамена и със свит стомах. Замислих се, как едно детско деяние е способно да преобръща съдби. Малкото бедно момче, което бива бито и обиждано в училище, се амбицира да покаже на всички на какво е способно. Сега интернационално признатият и търсен моден дизайнер крачеше гордо през пустите прашни улици на малкото южно провинциално градче, усмихвайки се на всекиго и всичко наоколо, докато звънкият му смях се разливаше като нежна музика по паважа...