Автор: Генка Богданова
„Най-после!” Сладкия глас на звънчето над входната врата разкъса лепкавата мрежа на под-тискащата тишина, в която бях потънал и сърцето ми подскочи в гърдите с надеждата, че само след миг синът ми ще отвори вратата и ще прекрачи прага на спалнята, в която бях „погребан жив” от няколко месеца.
Само той ми беше останал. Той беше единствената капчица надежда, че няма да умра сам и неоплакан от близък човек. Че поне ще има кой да запали свещица, която да освети пътя към мрака, който ме очакваше и да пролее топла сълза, преди да ме изпрати на последното ми еднопосочно пътуване. Защото аз наистина вече бях поел пътя към отвъдното. Душата ми бързаше да се освободи от затвора на болното ми, осакатено тяло. А то се умори да води неравна битка с болестта и искаше да се освободи от нея. Нямаше търпение да „избяга” от ужасните мъки и да намери тъй дълго жадувания покой.
Очите ми жадно се взираха в затворената все още врата. Напрягах слуха си до болка, за да чуя гласа на Божи ...