Беше станало време за обяд. На пръв поглед всички се бяха изсипали в столовата, но със сигурност някои нямаха апетит.
Двамата с Кам си взехме набързо храна и се настанихме на масата си. Не бяхме продумали и дума, откакто бяхме свидетели на събитията от преди малко.
Всичко ми се виждаше като на кадър. Смъртта на Ека, драмата със Телия, след това случилото се между двете старейшини. В главата ми се въртяха куп въпроси, но само един ме караше да се съмнявам във всичко, което се случваше. Дали войната, която кралицата обяви, реално си струваше?
- Ека умря, струва си и още как. - промълви Кам, забил глава в чинията си, в която само ровеше, без да изяде и една хапка от зелената си салата.
Вперих поглед в Кам и дори не мигнах.
- Как... ти, как... - започнах аз, а той просто се усмихна.
- Свързахме се, забрави ли?
- Телепатия, това не беше в упътването. - рекох троснато.
- За това няма упътване и не е точно телепатия, просто когато си разстроена, умът ти се отваря за мен.
- Това не е никак приятно. - изсумтях.
- Мога да те науча как да скриваш мислите си.
Подсмихнах се.
- Не си много ентусиазиран.
- Ако можеш да ми четеш мислите, би ли искала да ме научиш как да ги криеш от мен?
- Всеки се нуждае от лично пространство. - казах аз.
- Не съм казал, че ще ти чета мислите постоянно. То просто се случва. - Кам забоди едно парче краставица и го лапна.
- Не виждам как ще воюваме. - рекох и се огледах. - Тук повечето сме деца.
- За дете ли се имаш? - възкликна Кам.
- Не бъди толкова заблуден. - рекох възмутена. - Дори не си изживял и половината от живота си.
- Надживял съм възрастта си. - отвърна той тихо.
- Това не те прави по малко дете. Колкото и да си голям, понякога не ти ли се е искало да изживееш моментите, които не си могъл, когато си бил малък.
- Какво, по дяволите, знаеш ти за детството като цяло?! - избухна той изведнъж. - Била си в хиперсън 25 години и си мислиш, че вече знаеш всичко. Мислиш се за специална, защото оная свиня Ос те иска и кралицата те пази като съкровище. Е, не позна, тя просто обича да прави напук на хората!
Пламъкът в очите на Кам говореше за много гняв и очевидно дори и повереник не можеше да го успокои. Вероятно беше прав, нищо не знаех. Стоях насреща му, сякаш бях мишена. Знаех на какво е способен, един път вече ме беше нападнал, без да иска, но сега беше заслепен от ярост и гняв и реших, че е по-добре да не съм му пред очите.
Станах и отидох да изхвърля подноса си и излязох от стола.
Сърцето ми се блъскаше като лудо в гърдите ми. Не очаквах от Кам да си го изкара на мен. Осъзнавах, че той познаваше Ека и че това, което се случваше, беше свързано с бъдещето му и очевидно никой не смяташе, че ме касае колкото тях, но нали сега съм една от тях. Касаеше ме...

- А! Най-сетне да те видя без твоя пес подире ти.

В коридора, в който бях, беше много тъмно, но това не беше никакъв проблем за мен. Отдавна свикнах с тъмнината, но това, което ме притесняваше, беше човекът, спотайвал се във сенките, а сега пристъпваше към мен.

Сякаш сърцето ми заблъска наобратно, до преди малко, защото се бях разстроила, а сега от страх.

- Не се приближавай! - озъбих му се аз.

- Недей така грубо, де. - лицето на Бол се освети от една от лампите на стола и видях злобната усмивка, която се бе изписала на лицето му. - Исках просто да си довършим това, което бяхме започнали.

Бол не спираше да върви към мен и аз нямах къде да отида, защото се бях допряла до стената с цяло тяло, а Бол лека-полека затваряше пътя за бягство. Бях се стъписала, усещах как цялата треперя, но не можех да помръдна. Беше ме страх от тоя тип и това е.

Разстоянието между нас се скъсяваше, когато той посегна към мен. Изведнъж цялата сила се събра във мен и се оттласнах от стената колкото можех по-бързо, за да си дам начална скорост. Обаче Бол беше по-бърз и ме сграбчи през корема, държейки ме здраво, ме притисна до тялото си. Опитвах се да се боря, но той беше прекалено силен.

- Не се съпротивлявай, ще съм бърз, а след това дори ще искаш още. - прошепна той в ухото ми, усещайки дъха му. Беше пил и то доста.

За да стоя мирна, с другата си ръка ме хвана за гушата и ме стисна, силно.

- А ако се разкрещиш, ще ти прекърша врата.

Затворих очи и усетих как сълзите рукват и попиха по бузите ми. Стиснах очи и заритах Бол със всичка сила. От самите резки движения започна да ме боли там, където Бол ме стискаше, но продължавах и не спирах.

Тогава нещо неочаквано се случи, но толкова бързо, че не разбрах точно какво е.

Изведнъж Бол изцвили и ме пусна, като се строполих на земята, и то на ръката си. При което чух отвратителния звук от чупене на кост. Простенах и заплаках още по-силно.

Щом погледнах нагоре, видях Кам. Беше ме усетил, беше усетил страха и всичко, което бях изпитала преди малко.

Ето на кого можеше да си го изкара.

Беше го хванал за яката и тъкмо замахваше към челюстта му със свит десен юмрук.

Бол залитна назад, но Кам го хвана във въздуха и му наби глава. При това нямаше как Бол да стои на краката си. Свлече се като гнусен червей, а от зарастващите му рани течеше кръв.

Кам продължи да го рита дори и да беше на земята, затова сметнах, че трябва да го спра.

Изправих се едвам, опитвайки се да не използвам лявата си ръка. Приближих се до него и го докоснах по рамото, при това Кам светкавично се завъртя към мен и вдигна високо лявото си кроше. Щом ме видя, се спря. Направо замръзна. Гневният пламък във очите му угасна и погледна надолу към Бол, който отново лежеше в несвяст в ужасно състояние.

Видях как Кам преглътна тежко и ме огледа.

- Добре ли си? - проговори той накрая.

Докоснах леко лявата си ръка и потръпнах.

- Мисля, че е счупена. - рекох.

- По дяволите. - изруга той тихо. - Добре, да отидем в лечебницата.

Кам обръгна ръка през рамото ми, но щом го усетих, се отдръпнах от него. Независимо, че ме беше спасил, отново, от Бол, той ме обиди. Каза ми неща, които не бях заслужила.

Зад нас наизлизаха любопитни хора, опитвайки се да помогнат на Бол. И ние с Кам бързо се изнесохме.

Щом стигнахме лечебницата, Кам отвори вратата и ме пусна да вляза първа.

Мак стоеше на бюрото си и четеше.

Четеше хартиена книга?! Леле...

Вдигна спокойния си поглед, но щом очите ù спряха на мен, скочи от стола си и ми се притече на помощ.

- Какво се е случило пак? - раздразнено попита тя и очевидно питаше Кам.

- Бол я нападна отново. - рече Кам и усещах... какво... какво усещах...

Усещах съкрушението на Кам. Чувстваше се ужасно. Въздъхнах и се заставих да наблюдавам само Мак.

- Това малко копеленце...

- Внимавай, Мак. - предупреди я той.

Мак му хвърли кос поглед и поклати глава.

- Какво като е син на Сиф? - разгневено попита тя. - Сиф може да е направил много, но е било преди, след това ни предаде. Бол е същият като баща си!

- По-лош е. - рече Кам. - Как по-точно е наказан Бол за нападението над Зина първия път?

- Кралицата го накара да пише. - отвърна Мак.

- Оуу! - простена Кам и се хвана инстинктивно за сърцето.

- Какво значи това? - обадих се аз, пресипнала от болка.

Двамата ме погледнаха, но аз отвърнах поглед от Кам и срещах разтревожения поглед на Мак.

- Сега ще те заболи. - рече тя и ми се усмихна. - Ще броя до три. Готова ли си?

Поклатих енергично глава, но тя започна броенето.

- Готоваа, едноо... две!

Цялото ми тяло изтръпна, сякаш ключ бе завъртян и болката ме погълна. Чух се да крещя, но изненадата бе по-голяма. Причерня ми пред очите и ми се зави свят.

Лявата ми ръка бе изтръпнала чак до рамото.

За момент видях Кам и по лицето му се бе изписала ужасна болка. Дали бе усетил моята?

- Уморена съм. - проплаках, но не желаех да го споделям.

- Можеш да полегнеш тук. Спокойно, бих ти успокоително. Поспи малко. - приятният глас на Мак се впиваше в главата ми и клепачите ми натежаваха със всяка секунда.

- Защо Бол е наказан да пише? Какво значи това?

- Бол не може да пише. - рече Мак, но гласът ù вече се изменяше. - Боли го винаги щом използва ръцете си.

Каквоо?!

Толкова странни хора има тук. Още не мога да асимилирам всичко. Пък и сега всичко ми беше като в мъгла. Явно успокоителното действаше. Очите ми се затвориха напълно, усещайки как потъвам в света на мрак и сънища.