Aug 9, 2022, 7:11 PM

 Грешният ангел, глава седма 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
746 0 0
Multi-part work « to contents
13 мин reading

    Сара стоеше на пейката и не знаеше какво да прави. Не бе обмисляла такъв обрат на събитията. Умът ѝ беше празен. Дори не чувстваше нищо. Усети как някой седна до нея и я прегърна през раменете.

 

   -Хей.- каза Теодор. Сара само го погледна.- Да се прибираме. 

 

   Всичко течеше като на лента пред очите на момичето- сякаш тялото не е нейно, а е затворена в него. 

 

   Завръщането по домовете беше по обратен път- първо в стаите за преобличане, после в парадната зала, през портала на площада, от там всеки в каретата си към дома. Много се смееха, някои бяха унили, трети плачеха. Сара бе вдигнала студената завеса пред себе си и не показваше емоции. Разликата този път беше, че не ги и чувстваше. Погледът ѝ бе празен.

 

   В каретата осъзна, че не може да се яви така пред баща си- ще покаже, че е понесла много голямо поражение. Насили се да върне дръзкия си поглед и увереното изражение. Трябваше да застане пред него горда. Залогът си е залог, той бе спечелил, но това не значеше, че тя е загубила. На влизане в двора на дома ѝ сърцето ѝ бе все така празно, но тя самата бе готова за последната битка с баща си.

 

   Ричард и жена му ги посрещнаха още на слизане от каретата. И двамата ги очакваха с широки усмивки, тръпнеха да чуят резултатите. Теодор съобщи, че е приет и майка му го прегърна силно. Сара погледна баща си право в очите и тихо, но твърдо каза:

 

   -Не ме приеха. 

 

   -Много съжалявам, мила.- отвърна баща ѝ, Сара виждаше в очите му, че не съжалява.- Сватбата е вдругиден.

 

   Момичето се задави, но се насили да запази спокойствие. Баща ѝ искаше да я изкара от равновесие, да види, че може да я контролира. 

 

   -Радвам се. Най-накрая ще се махна от тук. 

 

   -Моля?- Ричард бе хванат неподготвен. 

 

   -Време беше да отида някъде, където ще ме обичат и уважават. 

 

   Баща ѝ кипна от изненада и чувство за безизходица, но не каза нищо. Сара загуби войната, но спечели последната битка. Подмина го и се насочи към стаята си. По пътя срещна една от помощничките на майка ѝ и я спря. 

 

   -Знаеш ли къде я погребаха? 

 

   Жената пребледня и отговори бавно:

 

   -Милейди… Нямаше погребение, изгориха тялото. 

 

   Удоволствието от развилата се преди малко случка се изпари моментално. Изгаряха само престъпниците. Гневът отново засели душата на Сара (частично се радваше, че поне изпитва нещо). Момичето смотолеви някакъв отговор и отиде в стаята си. Поне скоро се махаше.

 

*****

 

   От деня оставаше съвсем малко, затова Сара просто си взе душ, преоблече се и отиде на вечеря. Отпрати Ана, когато последната ѝ предложи помощ- имаше нужда да е сама, да обуздае собственото си аз на спокойствие. 

 

   В трапезарията имаше празник. Масата бе отрупана с всякакви вкусотии- салати, предястия и ястия, десерти, вино. Очевидно празненството се е подготвяли цял ден. Все пак едва ли някой се бе съмнявал в успеха на брат ѝ. И в нейния провал. 

 

   Този път Сара реши да спазва етикета и изчака останалите от семейството си преди да започне. Залата бе изпълнена със сладките ухания на гозбите, а стомахът на Сара къркореше от няколко часа. Чакането бе цяло мъчение, но не толкова голямо като да се прави на доволна пред баща си. 

 

   Вечерята започна тихо и спокойно. Въпреки че се чуваше само тракането на чинии и прибори, атмосферата бе лека и щастлива. И Сара, и Теодор поглъщаха главоломни количества храна и утоляваха многочасовия глад. Сара дори не обръщаше внимание какво яде. Всичко, което ухаеше вкусно, попадаше в чинията ѝ и изчезваше за минути. Имаше чувството, че не е вкусвала нищо по-апетитно в живота си. 

 

   Когато двамата млади се успокоиха малко, Ричард прочисти гърлото си, за да привлече вниманието на семейството си. Изправи се тържествено с чаша в ръка и рече: 

 

   -Скъпо семейство, днес празнуваме две прекрасни събития- приемането на Теодор в академията и официалния годеж на Сара. Като баща не мога да бъда по-горд от просперитета на децата си, гледайки ги как растат и си проправят път в живота. Наздраве за тях и щастието им! 

 

   Всички вдигнаха чашите си и отпиха от отлежалото вино. Ричард продължи:

 

   -Също така искам с радост да ви съобщя, че сватбата на Сара ще се проведе вдругиден в градината на семейство Близард. Церемонията ще бъде скромна, но задушевна, идеална да свърже двамата млади влюбени.- Сара замалко да се задави при този коментар,- Да пием за бъдещия им брак! 

 

   Всички вдигнаха отново чашите и отпиха. След това вечерята продължи. Теодор говореше с майка си и ѝ разказваше за изпита, Академията, ангелите, всичко. Изглеждаше много впечатлен от учреждението, стражите преподавателите…

 

   -Четох, че мраморът е специален и отлъчени ангели не могат да стъпват на него- ще ги отблъсне и изгори. Дори преди да са били членове на Академията! Невероятно е! Това всичко се решава от енергията! Тя знае кой е добър и кой- лош.- разказваше Теодор разпалено.

 

   Личеше си, че мястото му е там, в Академията. Сред величествените ангели и бойци. Сара осъзнаваше собствените си красота и качества, но в този момент се чувстваше нисша и незначителна. След вечеря се отправи в стаята си, сгромоли се на леглото и заплака. Сега, когато адреналина от предстоящия изпит не я държеше на нокти, успя да осъзнае всичко, което се беше случило, и тази истина я сгроми. Плака дълго, докато не остана излишна вода в тялото ѝ, след което пи от оставената кана до леглото ѝ и излезе. 

 

*****

 

   Градината беше особено красива тази нощ. Мрачна, сенчеста, тук-таме озарявана от лунната светлина и много зловеща. Или поне Сара я виждаше така. Започна да се разхожда. Обхождаше пътеките без посока и цел, минаваше на същите места отново и отново, и отново. Главата ѝ беше празна. Сърцето също. Не можеше да мисли, не усещаше нищо, дори гняв, и все пак не можеше да остане на едно място. Затова просто ходеше и ходеше…

 

   -Опасно е за дама като Вас да се разхожда сама в малките часове на денонощието. 

 

   Сара се обърна.

 

   –Защо? Някой силен войн ще ѝ връхлети в гръб?

 

   Ваклин се засмя. 

 

   -Трябва да се наспивате, милейди, сънят е важен за преценката Ви.

 

   -Виждам, че ти ми даваш добър пример, особено като войн, защитаващ семейството ми. 

 

   -Аз стоя на пост, за да Ви пазя.

 

   -Нима постът ти е сред лавандуловите градини? 

 

   -Аз защитавам Вас, милейди, не искам да Ви се случи нещо.

 

   -Тоест признаваш, че ме следиш? Какво още си гледал? Как се преобличам?

 

   -Разбира се, все пак трябва да съм сигурен, че не Ви грози опасност докато го правите. 

 

   Шах и мат. Сара се усмихна, Ваклин беше хванат на тясно, но явно самотата и тайнствеността на нощта му бе вдъхнала дързост, с която направи последното признание. Сара нямаше какво да отговори. Затова просто реши да си поиграе още малко с него.

 

   -Вдругиден се женя. Ще живея извън имението. 

 

   Погледът на войника се изпълни с изненада и разочарование. 

 

   -Значи… няма да можем да тренираме заедно? 

 

   -Да. 

 

   Ваклин отдаде чест. Беше усетил, че си играят с него и не възнамеряваше да се поддава. Въпреки това имаше погледа на хищник. 

 

   -За мен беше чест, милейди. Ще ми липсвате.- добави след малка пауза, обърна се и започна да се отдалечава. 

 

   Сара уважаваше мъже, които не се оставят да бъдат разигравани толкова лесно. Известно време остана на място, гледайки намаляващата му фигура. Имаше нужда да почувства нещо. Каквото и да е. Дори и празнота, стига да е нещо. Е, какво толкова. Нали си тръгваше. Пое дъх и го последва в тъмната градина. 

 

*****

 

   Сара се прибра в стаята си по съмване. Адреналинът от последната нощ и безсънието я държаха будна и свежа. Реши да вземе душ. В банята мина покрай огледалото и се спря. Ваклин не беше оставил и следа по нея, изглеждаше нежна и непокътната. Идеална за брачното ложе. Гледа се още половин минута и отиде да се къпе.

 

   На закуска отиде с мокра коса и удобна рокля. Поне това можеше да си позволи в последния ден преди сватбата си. 

 

   Докато се хранеха баща ѝ се обърна към нея: 

 

   -Сара, трябва да се обсъдят някои неща относно церемонията утре. Първо, поканените за сега са само двете семейства. Има ли някой много близък до теб, който искаш да присъства?

 

   -Тобиан.- отвърна момичето без да се замисля много.

 

   -Добре, той е учител и в тяхното семейство, така че това не би било проблем. Второ, роклята ти е подготвена, след закуска Ана ще те отведе, за да я пробваш и да бъдат направени необходимите корекции. 

 

   Сара почувства нарастващо раздразнение- подготовката за церемонията е текла докато тя се е обучавала за приемния изпит. Не беше изненадана, но това не попречи на емоциите ѝ. 

 

   -И последно, след обяд ще дойде главният готвач от семейство Близард. Оханес настоя да се обсъдят декорациите, ястията и тортата с теб. 

 

   -Добре, татко. 

 

   Закуската продължи в мълчание. Към края ѝ Сара усети, че баща ѝ я гледа. Вдигна поглед. Изглеждаше сякаш иска да каже нещо, но не знае как. Накрая просто стана и излезе. 

 

*****

 

   Останалата част от деня мина неусетно. Първо се качи при семейния шивач, за да пробва роклята. Той беше ушил толкова много нейни дрехи, че не беше изненадващо, когато дрехата идеално пасна на тялото ѝ. Беше семпла, от памук, който нежно я обгръщаше и подчертаваше красотата ѝ, ръкавите се разкрояваха към края си, а по полата имаше нежна бродерия на цветя.

 

   -Постарах се да се чувствате като истинска принцеса, милейди, но без да заслепяваме прекалено много околните. Желаете ли нещо да бъде добавено? 

 

   -Прекрасна е. Искам само колан, който да пасва на бродерията. 

 

   -Разбира се.

 

   Шивачът се разтърси из ателието си и скоро намери подходящ аксесоар. За няма и 10 минути беше добавен, закрепен и Сара вече отиваше към към стаята си, за да дремне преди обяда.

 

*****

 

   Сара стоеше пред кухнята и не можеше да влезе. Стомахът ѝ беше на топка. Сърцето ѝ блъскаше бясно в гърдите. Болезнените спомени се връщаха непоканени. 

 

   Усети как една ръка я прегръща през раменете. Отвърна глава и видя Теодор до себе си. Момчето я погледна и мълчаливо ѝ помогна да влезе. 

 

*****

 

   Момичето се удиви колко лъчезарна и разговорлива беше главния готвач на Близард. Девойката беше на не повече от 30, на върха на силите си, готова да приеме всяко приключение. Разглеждаха скици на декора, по думите ѝ подбрани от Оханес. Сара беше очарована от елегантността им и вниманието към детайла, с който бяха подбрани. Избра тези, които подхождаха най-много на роклята ѝ, и нареди цветята да бъдат избрани от техните градини. 

 

   Менюто беше кратко, все пак присъстващите нямаше да са повече от 15 човека. Сара одобри всичко, което ѝ беше предложено. 

 

   Тортата се оказа най-трудната задача. Въпреки че възможностите бяха много, коя от коя по-изящни, Сара не можеше да почувства нито една като правилната. Луташе се между скиците, пилееше ги, събираше ги и накрая не стигаше до избор. Когато се опита да прехвърли избора на Оханес, бе уведомена, че той изрично е заповядал това да е изцяло по нейно желание. 

 

   -Милейди, има ли някой, който няма да присъства? Може би изберете декорацията в негова памет?

 

   Майка ѝ. Ако имаше човек, който Сара да иска да присъства, то това беше майка ѝ. Очите ѝ се напълниха със сълзи при мисълта, но момичето се постара да ги преглътне. След това обърна една от скиците и започна да прави нова, нестандартна за повода, но единственото, което би могла да приеме. 

 

*****

 

   Сара стоеше в библиотеката и гледаше през прозореца. Беше изтощена емоционално. Полека лека приемаше факта, че утре ще се жени. Всъщност… утре ще се махне от баща си. Да, и от брат си, но той така или иначе заминаваше скоро… Дали Близард имаха хубава градина? Или стража, с която да ѝ позволяват да тренира? Определено трябваше да се държи по-почтително към тях, отколкото сега към баща си. Сложи ръка на корема си. Дали ще я принудят да забременее? 

 

   Отварянето на масивната врата я изкара от мислите ѝ. Обърна се към влизащия.

 

   -Тобиан. 

   

   -Сара.

 

   -Вярвам вече си получил поканата си за утрешната церемония.

 

   -Да, получих я. За мен е голяма чест, че си пожелала да присъствам. Очаквам с нетърпение да те видя как се жениш. 

 

   Сара усети нотката тъга в гласа му. 

 

   -Ще продължим ли с уроците си след това? 

 

    -Това е нещо, за което трябва да ти позволи бъдещият ти мъж. Все пак ще е по-удачно жена да бъде твой учител. 

 

   -Това не стои под въпрос. Аз искам теб.

 

   Тобиан настръхна от последното изречение. Знаеше, че контекста не е този, който му се иска, но това не попречи на нарастващите тъга и желание да изкаже всичко, което е крил до сега. Но нямаше смисъл от такива геройства вече. 

 

   -Това ще се реши, фокусирай се върху утрешния ден. Аз съм тук, за да си взема нещата, тъй като явно услугите ми няма да са необходими повече в това семейство.- направи пауза,- Но ще взема и някои допълнителни книги, за всеки случай. 

 

   След като събра това, за което бе дошъл, Тобиан мина покрай Сара, целуна я нежно по челото и излезе без да каже друго. 

 

   Самата Сара, след като се отърси от изненадата от този акт, извика Ана и двете се заеха да събират вещите на бъдещата булка. Момичето се надяваше семейството да има голяма библиотека, защото колкото и да искаше, не можеше да вземе цялата бащина такава. Събра само най-любимите си книги, които препрочиташе в периоди на трудности, и няколко нови, които си бе набелязала. 

 

   Заниманието продължи в спалнята ѝ, където се зае да опакова дрехите си. Знаеше, че те са прекалено много за статута на семейството, в което отиваше, затова избра по-семплите от тях плюс няколко по-официални. За всеки случай взе и два тренировъчни екипа. Подбираше само най-важното от козметиката, гримовете и аксесоарите си. На фона на всичките ѝ вещи изглеждаше все едно отива на пътешествие за 1-2 седмици. Сара се усмихна. Беше чакала денят, в който ще се махне, дълго време. Но въпреки това и беше тъжно за дома. Каква ирония. 

 

   След вечеря Сара изпрати Ана да си събере нещата и да си почине преди утрешния ден. Самата тя реши да се разходи за последен път из градините на семейството. Минавайки по една от пътеките видя Ваклин и негов приятел да стоят на пост. Двамата бяха нащрек, но въпреки това си подхвърляха реплики и се смееха. Момичето ги загледа в далечината и след това силуетът ѝ потъна в мрака. 

 

 

-----

N/A: съжалявам за дългото забавяне, но отново съм тук и планирам да продължа историята :)

© Калина Хаджиниколова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??