Гримирана в образ
/...размисли в едно огледало.../
Има дни – поглеждам се в огледалото, а върху лицето си виждам как се спускат годините. Такива едни - безжалостно справедливи и неумолимо обективни… и толкова неприятно честни. Гледам ги, наблюдавам ги с интерес, изследвам ги с някакво наивно любопитство, като че за първи път се срещам. Толкова ли успешно залъгва гримът ми и самата мен? Гримирана в образ… Ако покрия всичките отпечатъци на времето с фон дьо тен, дали спирам тиктакането на секундите или пък забравям за старата история, покрай която придобих и първите си два бели косъма, боядисаните... Малко пудра, коректор и мога да залича безсънните нощи, прекарани в бясна мисъл, преигравали стотици ситуации, задавали въпроси, чийто отговор все още търся… А ружът в невинно-прасковен цвят – ще успее ли да поддържа илюзията, че въпреки всичко преживяно притежавам така чаровната и трогателна способност - изчервяването… Ако очертая веждите си с молив и им придам желаната извивка, дали ще скрия от себе си истинската им форма, която навремето някъде четох, че означавала чувствителна и скромна личност… Дали червилото по устните ще има по-сладък вкус от онзи… И дали усмихнатите бръчки действително са от смях, та аз ги ползвам и когато плача с глас… Очите. Как да замъгля тези ярки, бездънни събирачи на спомени и как да затворя кориците им. Не обичам тъмни очила. А сенките, колкото и черни да са, "очевидно" никога не са били достатъчно страховити, за да прогонят дръзките, търсещи сензации, четящите без разбиране… чужди лица. Всъщност аз съм открит човек, пазещ линиите по живота си. „На лицето ти е изписано.” Има дни – не блести отражението ми, но ме отразява.
© Люсил All rights reserved.
Благодаря ви още веднъж! 
