И ние от основи издигнахме и украсихме. Ех, не всичко, а само двореца. А и него не целия, но само тронната зала и църквата. За повече време нямаше. Хората напираха и искаха цар. Български цар. Пък от другата страна Петър и той далдисваше за корона. Стига е бил овчар, монах и какъв ли не нищ и смерд повинник. Тая кръв... каква е тая царска кръв, дето караше го яко звяр да ръмжи и да мисли, че е повече от другите? Че е роден да заповядва, а другите да слушат...

И май наистина си вярваше да е по-напред от Димо. И от Шуна. Че му е право, с което се е родил. Ето, тука е разковничето, разликата от ония, старите и страшните, при които вреше и кипеше от всякакво изобилие. И при които имаше мъже. Защото Тервел и Крум бяха стопани, челници, водачи. И бащи. А после – много, много по-късно бащите станаха господари. Дето царуват над българите. А не за българите. И затова пропаднахме. Елате в нашия манастир и ще ви дам да четете Песнивеца на Иван Александър да видите докъде сме стигнали в угодничеството и докъде сме се докарали. И да не се чудите повече защо гнием под турското иго. Елате и четете:

„Кой прочее, ще кажа от нас, като е видял царя, ще се завърне скръбен в своя дом? Със своята военна мощ той ми се струва втори Александър от древността. Така и този изначало много градове завзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви пред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки...

Никой от първите царе не ми се струва такъв, както този велик цар Иван Александър, похвала и слава на българите. Погледнете сега, малки и големи, и вдигнете знамена и битки за победоносния български цар...

Троице света, запазавай българския цар, закриляй го и укрепи го, дай му победа над противниците и низложи напълно всички негови врагове и му дарувай дълги години... Радвай се български царю, радвай се царю на царете! Радвай се от Бога избрани! Радвай се милостиви! Радвай се, от Бога венчани! Радвай се, вишни! Радвай се, от Бога пазени! Радвай се, войноводи! Радвай се, застъпнико на верните! Радвай се българска славо и похвало! Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване!...”

Радост, та радост! Триста години се радваме и още колко ли има! Кой е виновен? Искам да знам кой е виновен! Царете ли, турците ли, Господ или простият народ? Защо и заради кого изгубихме свободата си и станахме роби? Не знам. Просто не знам. Дано вие разберете. Аз не можах. Оставям тоя труд на вас, които идете подире ни и сте по-умни и по-политични. Само с едно ще помогна – като ви разкажа откъде и как се сдобих с Песнивеца, който сега пазя в Егълнишкия манастир „Свети Спас”.

Че то беше така – кога взехме Търново и Царевград, неколцина дни от същата тая радост пияни бяхме. Пияни от радост. А и от вино. Малко ли е – столицата на Асен и Петър, душата на България, пак беше наша. Накъде и да погледнеш – само българи и свобода. Самодържавие. И още свобода. Затова пиехме и се радвахме. И плачехме, та пеехме. Пък аз, колко и да пиех, три пъти повече въздишах и шетах нагоре и надолу по Царевец, разглеждах и търсех какво е останало от старата ни слава и от царските отминали дни. Но видях само порутени зидове и развалини. Нямаше нищо запазено, яко малце поне да ти напомни, да си представиш какво е било преди. Търсих и бродих, ала нищо не открих. Нищо господарско или българско. Накрая една заран, рано, сумрачно, още мъгла невдигнала се и роса още неросила, дойдох насреща голямата царска църква в самия царски дворец. Видях разтурени камъни, рисувана глина и парчета изгнили икони. Нищо повече и нищо друго. Без кръст. Без Бог. Без име. В олтара седеше дете. Трепереше. От студ. И от по-лошо. А беше детето с рошав чумбас, мръсно лице, окъсана риза и тънки гащи. Сираче. Така и попитах:

- Имаш ли баща, имаш ли майка?

Пък то продума:

- Хранен син съм на Църквата.

- Защо си тука?

- Старецът монах умря. И ми заръча да намеря следващия. Тоя, който да знае.

- Какво да знае, какво говориш?

А пък то се размърда зиморничаво сред вехтите си дрешки. И ето, продума някак така, отчаяно, като за последно:

- Сведи си очите надолу и ми кажи що виждаш.

- Какво да виждам – останки, развалини...

- И още? Какво още друго?

- Друго ли? Нищо.

- А, не. Не е нищо. Гледай хубаво.

И гледах. Всичко беше сиво. Сив чакъл. Сиви основи, разкопани, позинали. Дялани плочи, напукани, та посивели и те. А точно под краката ми, виж, цветът беше друг. Цинобър. Червен. Стоях в притвора на разрушената царска църква, а около мене на шест стъпки мраморът беше червен. Шест стъпки. Като гроб. И отведнъж разбрах, та паднах посечен. Защото е грях. Да стоиш върху....

- Да. – кимна малкият. - Тука е погребан. Под червените плочи. Иван, в Христа Бога верният цар и самодържец на всички българи и гърци, Александър. Лежи победоносен. Похвалата и славата на българите. Великият. Колко да е велик? Църквата му – съборена. Земята му – турска. Залутан, забравен гроб. Без кандила и позлата. Никой не го знае. Никой не го помни. Само аз. А от нине - вече ти.

Стана и възлезе насреща ми. Мъглата се носеше на валма и ту го скриваше, ту отведнъж изникваше отново, все по-близък и по-страшен. Под дрипите се показаха голи, слаби и бели гърди, а по бузата му се стичаше тънка струйка кръв.

- Момче, момче, - поклатих глава. – болен си, знам кой може да те излекува...

Пък той залитна, закашля се, повърна още кръв. Хванах го да не падне.

- От нине – повтори. – вече ти. Ти знаеш. Велик, невелик – цар е. Има ли кости, има и надежда. Нека лежат тука, нека си почиват. Но да е тайно. Че знаят ли мнозина, все ще се намери кой да ги даде на турците. И тогава вече даже и спомен няма да остане. Ще кажат някой ден, че не е имало кланета и пожарища, че благо сме живели при султана, да го прокълне Бог завинаги. И не ще има кой да пресече лъжата. Не допущай! Помни! Пази костите!

Едва, едва говореше, на пресекулки. И трепереше целият. Пък аз – глупав, не помислих да го завия и стопля.

- Защо избра мене? – попитах.

- Имал си по-малък брат от друга майка. Баща ми.

- Не е вярно! Не може да е!

- Много си приличате. Все едно него гледам.

Уж бях мъж вече, а все едно се върнах в онова време, когато за първи път видях Шуна и Димо.

- Къде е той, къде е?

- Заклаха го. – кратко отговори момчето.

Защо, Боже, защо? С какво толкова сгреших?! Отново сам. Сам, сам... И тогава отведнъж ми дойде друга мисъл.

- Значи съм ти...

- Чичо. Чичо си ми.

Стиснах зъби и прегърнах крехкото му телце.

- Веднага тръгваме за Егълница! Трябва да те лекуваме!

- Не.

- Без да ми казваш не! Ще се грижа за тебе! Никого си нямах досега!

А детето ме погледна умилно с големите си очи.

- Чичо, остави ме спокойно да умра...

И протегна насреща ми една голяма, вехта и красива книга.

- Била е на дядо ми, твоя баща.

Ох. Ох. Не е за чудене, търсеше и обичаше баща ми книги за българска слава и чест. Татко, татко, кога и как, и защо... и защо не си ми казал, защо ме остави сам за толкова години, кога съм имал свои, близки и скъпи... Защо, татко?..

Грабнах книгата и я притиснах до сърцето си, а още по-силно притиснах момчето, а горещите ми сълзи мокреха неговите студени, кървави бузи...

Не, простете ми, не мога да разказвам повече. Не мога. И не бива.

Умря.

Спокойно...