Гробът на Димо: Гроб
Гледам те, Боже. Гледам иконите по олтара, на всичките си все красив и велик. Мърдам с устни, коленичил на студения камък. За да мислят братята, че уж ти се моля. Не се моля аз. Гледам. И мисля. Не ще да си такъв, какъвто са те изтипосали зографите. Нека лъжат децата, аз вече ти видях и доброто, и злото. Друг ми се въздигаш от иконостаса. Различен. По-мургав, бърнест и с дръпнати очи. Анадолец и арапин. Турчин си, Господи, а не българин. Говоря ти, Боже, ала ти не чуеш. И не разбираш. Защото си чужд. И пречужд. Поганец. Затова не се моля. Само мърдам с устни. Мразя те, Исусе справедливи и състрадателни!..
И покрай омразата и клетвите ми, дочух изведнъж чужд глас да ме вика в църквата: „Отче!”.
Че какъв отец съм аз? Грешник, страхливец и езичник, който намира утеха само в един труп. В един гроб. И в един връх.
Грешник-негрешник, някой отново ме призова с тая тиха дума: „Отче!”. Ще рече баща. Искаше ме. Търсеше. Кой ли беше? Баща никому не съм.
Старец видях. Як. Държелив. Целият облечен в бяло. С дълга бяла брада. И с бяла коса. А очите - сини. Сини като небе. Сини като на... неее, чак толкова сини не бяха. Какво искаше тоя старец? Откъде се беше появил?
- Редно ли е точно ти „отче” да ме наричаш? - промълвих. - Има ли повече от тебе някой на дедо Боже да прилича?
Пък онзи, с всичките бели коси и ризи, сладко ми се позасмя, та рече:
- Отец си и монах зарад черното рухо, дето го носиш. Преди друг биваше. Помня те млад и глупав. Водехте напред с вещицата. А ние по вас летяхме.
И този е от лудите. Не измряха ли вече?..
Едва се изправих из егълнишките камъни на нашия свят манастир и го загледах бесно и кръвнишки:
- Толкова ли си стар, та още помниш вещицата? Ще речеш даже, че и за Димо си чувал?
- От гроба му идвам. От Димов гроб. А ти защо не си там? Защо си се затворил в тоя джендем, защо си затрил знамето, защо ни остави на турците?
- Мълчи! – изплаках. – Кой си ти сметка да ми дириш? Димо аз го закопах! И мой си е гробът му! Търсете друг светия, на когото да се кланяте!
- Не е твой – отвърна ми старецът. – Наш е. И ти си наш. Няма да ви оставим. Няма да ви пуснем. Искаме свобода! Дай ни я! Па после прави що искаш! Дай ни свобода, отче!...
© Анани Ананиев All rights reserved.
