Гробът на Димо: Гроб
Гледам те, Боже. Гледам иконите по олтара, на всичките си все красив и велик. Мърдам с устни, коленичил на студения камък. За да мислят братята, че уж ти се моля. Не се моля аз. Гледам. И мисля. Не ще да си такъв, какъвто са те изтипосали зографите. Нека лъжат децата, аз вече ти видях и доброто, и злото. Друг ми се въздигаш от иконостаса. Различен. По-мургав, бърнест и с дръпнати очи. Анадолец и арапин. Турчин си, Господи, а не българин. Говоря ти, Боже, ала ти не чуеш. И не разбираш. Защото си чужд. И пречужд. Поганец. Затова не се моля. Само мърдам с устни. Мразя те, Исусе справедливи и състрадателни!..
И покрай омразата и клетвите ми, дочух изведнъж чужд глас да ме вика в църквата: „Отче!”.
Че какъв отец съм аз? Грешник, страхливец и езичник, който намира утеха само в един труп. В един гроб. И в един връх.
Грешник-негрешник, някой отново ме призова с тая тиха дума: „Отче!”. Ще рече баща. Искаше ме. Търсеше. Кой ли беше? Баща никому не съм.
Старец видях. Як. Държелив. Целият облечен в бяло. С дълга бяла брада. И с бяла коса. А очите - сини. Сини като небе. Сини като на... неее, чак толкова сини не бяха. Какво искаше тоя старец? Откъде се беше появил?
- Редно ли е точно ти „отче” да ме наричаш? - промълвих. - Има ли повече от тебе някой на дедо Боже да прилича?
Пък онзи, с всичките бели коси и ризи, сладко ми се позасмя, та рече:
- Отец си и монах зарад черното рухо, дето го носиш. Преди друг биваше. Помня те млад и глупав. Водехте напред с вещицата. А ние по вас летяхме.
И този е от лудите. Не измряха ли вече?..
Едва се изправих из егълнишките камъни на нашия свят манастир и го загледах бесно и кръвнишки:
- Толкова ли си стар, та още помниш вещицата? Ще речеш даже, че и за Димо си чувал?
- От гроба му идвам. От Димов гроб. А ти защо не си там? Защо си се затворил в тоя джендем, защо си затрил знамето, защо ни остави на турците?
- Мълчи! – изплаках. – Кой си ти сметка да ми дириш? Димо аз го закопах! И мой си е гробът му! Търсете друг светия, на когото да се кланяте!
- Не е твой – отвърна ми старецът. – Наш е. И ти си наш. Няма да ви оставим. Няма да ви пуснем. Искаме свобода! Дай ни я! Па после прави що искаш! Дай ни свобода, отче!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анани Ананиев Всички права запазени
