В лето Господне 6897-мо от Сътворението на света или 1389-то от Христа, на Косово поле станала голяма битка. Юначният Милош Обилич разпорил корема на проклетия султан Мурад и взел мръсната му душа. Неговият син обаче, наричан Илдаръм или Светкавицата, трижди по-мръсен и от баща си, удържал войската и надвил християните, а водачът им – свети княз Лазар – заклал като яре. Така над сърбите се възцарил Стефан Лазаревич. Този станал най-верният слуга на турците. Като видял всичко това, нашият цар Иван Шишман паднал в голяма несрета и се чудил какво да прави. Решил накрая да върви при маджарите за помощ. И тръгнал той, тайно уж, но турците веднага разбрали. И като се разбесували нечестивците, прехвърлили Балкана и обсадили славния Търнов. Повдигнало се цялото множество, пристъпвало към градските стени и пращало толкова стрели, та не можел да се вижда въздухът, нито слънчевото сияние. А българите се противили, колкото им било възможно и прогонвали турците. Начело стояли Шишмановият брат цар Ясен и светият патриарх Евтимий. И като видял цар Ясен, че много са се разлютили поганците, писмо написал на батко си: Ой те тебе, цар Иван Шишмане, скоро помощ да изпратиш!

А Шишман, като получил хабера, много се нажалил, па литнал обратно за Търнов, а при маджарите оставил сина си Владислав, наричан Фружин, да се кланя и плаче пред краля Сигизмунда, та дано онзи се смили и изпрати помощ. И се върнал царят в своя град посред лято, месец юли, в годината от Христа 1393-та. И влязъл той в Търнов по един дълъг и забъркан таен ходник, по който влязъл навремето и Иван Асен, за да улови Борил. Добре, ама тъкмо тогава една глупава болярка, като гледала през стената, познала в някой от еничарите отдавна загубения си син. Махнала му с ръка, а синът й кимнал да дойде при него. И минала нещастницата през скрита потерна, та отишла при сина си. Хванал я той, и като я заклал, повел другарите си през потерната право в Търнов. Тъй в ръцете на турците изведнъж дошло онова, което им се струвало, че никога няма да получат. Но не заради силата им, а защото Бог допуснал.

Разказват, че когато Шишман побягнал обратно през същия този ходник, забил една факла в земята и казал със сълзи на очи: Когато тая главня се разлисти, тогава отново ще има България! Така казват, но аз много не вярвам, защото съм бил на Царевец и никаква главня не съм виждал.

Избягал и цар Ясен и още много време се бил с турците в Софийско. А Шишман се затворил в Никопол с последната надежда синът му Фружин да доведе маджарска помощ. И пращал писма и повели до своите воеводи – до Баул и до Алдимир, и до другите по-скоро да съберат що ми са тука войници и по-скоро да дойдат с оръжията си в Никопол. Никой обаче не дошъл. Нямало ги и маджарите, защото кралят им повече го теглело към охолство и почести, отколкото към християнски подвизи. А клетият Фружин си изплакал очите и си протъркал коленете от молби, но нямало що да стори.

В това време Баязид вдигнал отново многочислена сган и тръгнал срешу власите на Мирчо войвода. А с него вървяли деспот Константин, крал Марко и Стефан Лазаревич. И яздил Стефан до дясното коляно на убиеца на своя баща. А Марко и Константин, като видели иконите и хоругвите на власите, много се нажалили, та се отделили от турците и застанали от другата страна до Мирчо войвода. Закипял бой. Накъсо речено, турците били победени. Деспот Константин загинал. А за крал Марко така и не се разбрало. Според едни го убил някой си сърбин на име Йован Доманович. Според други само го ранили и посестримата му самодива го приспала за триста години. И така, и иначе, върнал се Баязид посрамен обратно през Дунава. Влязъл той в Никопол, хванал Иван Шишман и го заклал за отмъщение. Така свършил този български цар.

Скоро след това Сигизмунд най-после тръгнал на поход, като събрал всичките западни войски – сиреч крале, князове, властелини, панове и кардинали, мощни и свободни люде. Вървял с него и Фружин. Нечестивият Баязид събрал и той множество от своите измаилтяни. Настанало сражение, кръвопролитие и погибел на началници и войни. И започнали християните да побеждават, но не щеш ли, дошъл Стефан Лазаревич със сърбите си на помощ на своя господар Баязид. Тогава се огънали рицарите и побягнали, а Сигизмунд пръв побягнал. Започнало клане невиждано и нечувано, а Фружин бил спасен по чудо от реката, която вместо да го удави, изхвърлила го на един малък остров. Имал още да се мъчи. Но и Баязид, нищо че бил победител, и той бял ден не видял, защото от слънчевия изток се вдигнали агарянските чада със своите войски. И тия го хванали, та го затворили в желязна клетка, за да го развеждат и показват по селата. И пукнал нечестивецът в голямо нещастие, като оплаквал горчиво съдбата си.

Тогава Фружин събрал всички българи, прогонили те турците от нашата земя и поставили на главата му Шишмановата корона. Ех, Царевград Търнов не могли да вземат, но пък даже и старият Асен с брат си Петър много време не успявал да влезе във Велики Преслав. Проводил Фружин пратеници при сърбите и при ромеите заедно да изтикат измаилтяните отвъд проливите и да се свърши, но онези много се били възгордяли и даже и за цар не го признавали. А турците, като видели голямото несъгласие между християните, окуражили се, дошла им силата и пак вдигнали война, а Фружин се чудил и маел как и накъде. Бил се колкото могъл, но накрая се принудил да побегне през планините, гладен и жаден, гол и бос. Докретал някак си до Радомирско и поискал хляб, вода и дреха. Ала всички врати се захлопнали пред носа му, защото турците търсили Фружин под дърво и камък. Не са лоши хора радомирци, но като дойде бурята, гледат да превият глава и да се скрият при жената и децата. Не им се мре за нищо и никакво. Точно пък те ли ще оправят царщината?..

Така се скитал царят немил-недраг и тука и щял да си умре за вечен позор наш, но по Божията воля го прибрала една млада вдовица от селото, наречено Кондофрей. Тя единствена се осмелила. Така станало, мисля си, защото не била българка по род, а произхождала от латинските рицари, които някога Калоян заселил в Кондофрей. Останал Фружин при нея, докато се свести, а като си тръгнал, поклонил й се до пояс и за благодарност й оставил неродено дете в утробата. И друго й оставил, но за това ще разкажа по-нататък. Воювал той още дълги години с турците и накрая загинал при Варна, до рамото на крал Владислав. А младата вдовица латинка останала в Кондофрей, но като разбрали съседите, че е трудна и непразна, голям вой надигнали и с камъни искали да я убият. Тогава дошла Шуна, не моята, друга, от предишните, взела я и отвела я в селото Оролаци. Там я оженила за добър и кротък човек.

Родил се царският син. Да би била майка му проста женица, научила го би да натиска ралото и да си натиска парцалите пред турците. Но тая била от по-друго тесто. Като поотраснало момчето, хванала го, обяснила му какъв е и що е, па после пъхнала в ръката му пръстена си, който се пазил в рода й от двеста години. Иди, сине, рекла му, иди на запад да се научиш на ум и разум и да се научиш да живееш като свободен човек. И после, сине, се върни при своята земя и своя народ. На тебе те чакат. Кой друг да им помогне, ако не ти?

И тръгнало момчето, но скоро нагазило в нещастия. Приличало на дядо си Шишмана злочестий – и той бил добър и жалостив, и смел човек, но инак много не го бивало. Опряло момчето до пръстена, но някакви търговци власи, по-право речено разбойници власи, го излъгали и му го взели за без пари. И така останало голо и босо, гладно и жадно, досущ като баща си, когато бягал от турците през радомирските пущинаци. Една вечер в Маджарско се бил прислонил царевият син под порутен мост и като нямал що да яде, викнал да пее: Църней, горо, църней, сестро, с тебе двама да църнеем!... И ето късмет – минал благороден и богат човек българин, бежанец от Прилепско. Умилило му се сърцето и го прибрал да го гледа като свое дете. После го пратил да учи в немската земя. Там се замогнал синът на Фружин, оженил се и му се народила челяд. И се понемчил, та забравил езика, на който някога майка му шепнела приспивни песни. И преживял така много години. Жена му умряла, а синовете му тръгнали по лош път и се затрили. Веднъж, възрастен вече, като пътувал с кораб, дочул един презрян роб, угаснал от мъка и страдание, да реди странни думи. Трепнало сърцето му, спомнил си за своя род и език, заболяло го и го досрамяло, че е престъпил майчината си клетва. Па разпродал всичко и поел към Българско, към Радомир и село Оролаци.

А радомирските турци, като го видели такъв учен и заможен, посрещнали го на крака и му дали да реди селските работи. И на съвет при кадията го викали. Така се върнал синът на Фружин в селото си. А майка му била умряла. И никой не го помнел. Само Шуна. Била тя тогава към деветдесет и петата си година, а той – с двайсетина лета по-млад. Помогнала му да си върне бащиния език и отново да стане българин. И за друго му помогнала тя. Ако щете ми вярвайте, ако щете – недейте, но Шуна му сварила незнайни треви и билки, намерила му жена, та могъл старецът да направи още един син, за да не прекъсва царският род. Така се появил внукът на Фружин. Израсъл той кротък, умен и честен. Прочул се в цялата каза. Не че го обичали радомирци – не са им много по сърце на тях умните и честните, Господ да им прости, но го почитали и се бояли от него. И направил той безчет добрини на Оролаци, и от една паланка го издигнал до най-голямото и будно село наоколо. Случвали се, разумява се, турски насилия и неправди – то без туй може ли – но просветнало малко пред очите на сиромашкия народ. Пък и било времето на султан Сюлейман, който показал, че даже и в прокълнатата империя има как да се пази закон. Понякога.

Само една голяма болка тежала на тоя селянин с царско потекло, защото като малък прекарал лоша болест и останал без деца. Тоя път даже и Шуна нямала що да стори. Само го крепяла със своите тайни и магии да е здрав и силен, та дано от само себе си да се оправи. Затова, когато го закла агата на еничарите, дядото бил прехвърлил стоте години, а изглеждаше по-млад

Това, дето го изредих до тук, не съм го научил наведнъж. Шуна ми разказа кое-що, но малко и накратко, защото имаше други грижи на главата. По-късно чух още много легенди и предания за Шишман и Фружин и за техния род. И песни слушах. И в овехтели книги се рових. А после разсъдих, че не всекиму е посилно да събира парче по парче истината. Затова се потрудих, та събрах всичкото в едно. А вие, ако намерите повече и знаете по-добре, поправете тая книжица и я допишете. И предайте я на децата си, за да не им се смеят и подиграват гърците, че нямат своя история. Но ви заклевам, като четете и пишете, като пеете и зографисвате църквите си, не забравяйте и тия българи, сегашните, които стоят срещу поганската напаст и пазят своя език и обичай. Не ги забравяйте, хора! Защото царете, макар силни и чуени, погребаха България, а Димовците - безименните и безвестни селяни, някой ден ще я възкресят отново.