The work is not suitable for people under 18 years of age.
Седя си аз на сенчица под чадъра на брега на морето, брули един вятър дето ти долепва ушите до главата (идеално място за санаториум за стърчоухи) и наблюдавам как едни чайки се реят над мен.
Аз, разгонен на куче.
И ги гледам тия плавни движения, пека си се голичък и си мисля: Коя ли от тях сега ще дойде да ми го лапне?
Е как коя? Никоя. Добре де. Все пак има хипотетичен шанс. По-малък от този да ме удари метеор в този момент, но има.
Хубаво. Ама тия твърди клюнове малко ме притесняват.И си викам, Туньо, ей сега ако има една чайка с гумен клюн... Моя е!!!
Добре де. Ама кой е виждал чайка с гумен клюн?
И се сетих. Аз.
Беше преди време. Бях млад. И неук. И доста по-слаб.
Тогава си мечтаех много за нея. Оглеждах се в небето всяка година на морето. Не изпусках от очи и чайките в центъра на Пловдив.
Ама греда, Туньо...
Една вечер, докато блеех по рускините на главната в Бургас, я зърнах.
Беше на стотина метра от мен. Вярно цялата беше гумена. Ама устенцата ù едни такива нежно отворени на 0, силно и предизвикателно начервени. Вярно, приличаше повече на патица с боядисани в черно крила, но с такава стойка, с такъв сексапил, с такъв поглед...
Примрях... Дъхът ми спря.
И като всеки нормален човек се затичах към нея. И я грабнах. С радостни викове.
От ръцете на едно тригодишно момиченце.
Препълнен от щастие разкопчавам веднага панталона да ги запозная.
Точно в този момент, Туньо, усещам как една възтежичка чанта ми се разхожда по главата. Объркан се обръщам. Панталонът ми се свлича. Едвам го задържам с едната ръка.
Гледам една ячка женица ми крещи нещо. Малкото момиченце до нея плаче и ме сочи с пръст. Гневни хора и още по-гневни погледи се скупчват около мен. Аз продължавам нищо да не разбирам и започвам гузно да отблъсквам чантата с тялото на любимата ми.
Абе, какво Ви става напоследък, бе хора??? Човек ще убиете заради една гъска? (Извинявай, любима). И при това гумена?
Трябва да е от консервантите, Туньо. Внимавай с тях.
И хукнах да бягам. Изненадах ги. Мен ме изненадаха две кълба напред причинени от панталона.
Изух го. И хукнах отново. Точно преди да ме сграбчи як мъж, говорещ румънски.
Прескачах пейки. Прецапах фонтани. Бях млад. Измъкнах се.
Седнах на един бордюр и се замислих, Туньо.
Много вредни тия консервантите. Правят от хората животни. (Не исках да ви обидя, животни). Не животни. Зомбита направо!!!
Защото консервантите си гризкат мозъче.
Осъзнаваш ли, Туньо, как има нещо голямо, зловещо или смешно, което ползва за нещо мозъците ни? Които ние доброволно му предоставяме? По парченце. Всеки ден.
Та още си пазя чайката.
Само малко ù е избеляла устицата...
© Росен Балабанов All rights reserved.