19.

След разговора с Чарлс, Ханк задиша малко по-леко. Свали очилата си, остави ги на бюрото и изтри подутите си от умора очи. Винаги бе чувствал Чарлс като по-голям брат. Брат, който те води през живота, показва ти правилните пътеки и те учи как да избягваш капаните. В каквото и състояние да беше, дори и в най-лошите си моменти, Чарлс винаги знаеше какво трябва да се направи. Ханк дори бе успял, с времето, да признае пред себе си, че и за случката с Джийн, Чарлс реално нямаше вина. Бе постъпил по най-добрия за ситуацията начин. И да, може би фактът, че ги изпрати на онази рискована мисия в Космоса, имаше връзка със смъртта на Рейвън и Джийн, но наистина ли единствено желанието за слава караше Чарлс постоянно да ги прекарва през подобни опасни премеждия в последните пет години? Или просто мислеше за тях и със старанието си да запази мира с хората, всъщност осигуряваше тяхната защита?

„Следващият път, когато го видя.“, помисли Ханк. „Ще му кажа, че съм му простил. Трябва да го чуе от мен.“

Погледът му се стрелна към часовника на бюрото и той внезапно подскочи. Наближаваше седем сутринта. Последните три часа, улисан да обикаля из имението да търси Антъни, а после и зает да разговаря с Чарлс, бе напълно забравил за лабораторията.

Какво ставаше там?

Сложи очилата си и хукна на приземния етаж. Нахлузи бялата манта, нахлупи защитната каска и влетя в огромното помещение. Включеният компютър все още тихо бучеше върху металния плот, а кабелите, излизащи от него, се виеха покрай клетката и се вмъкваха през притворения ѝ капак, за да се слеят с шлемчетата върху главите на хамстерите.

Ханк пристъпи внимателно към плота и погледна.

Животинките бяха мъртви.

Лежаха една до друга в центъра на клетката, а малките им телца бяха покрити с дълбоки кървави рани. Острите им, оголени зъбки блестяха зловещо под светлината на луминесцентните лампи. Целият под на клетката бе оплескан с кръв и във въздуха се носеше неприятна, тежка миризма.

Ханк сложи ръка на стомаха си и отстъпи крачка назад. Преглътна силно, гърлото му изщрака. Без да отделя ръка от корема си, той се отдалечи от плота. Отиде в другия край на лабораторията и вдигна телефона. Набра номера.

- Добър ден, аз съм Ханк Маккой. Можете ли да ме свържете с президента?

- Момент така.

Минути, дълги като векове.

- Добро утро, господин Маккой – гласът бе тежък, много тежък. Бе като воденичен камък, който се стовари върху и без това свития му на топка стомах и го смаза напълно. Ханк стисна зъби с все сила, за да не повърне.

- Господин президент – отрони се от устата му. – Страхувам се, че…страхувам се, че имам лоши новини. Изолирайте напълно залива. Не пускайте никой, абсолютно никой да се доближава до него. Ще направя всичко възможно да намеря лекарство в най-скоро време, но дотогава затегнете карантината. Имаме работа с нещо много опасно. Вирус е и е…мисля, че е смъртоносен.

- Вече знаем това, господин Маккой – гласът бе равен, без следа от емоция. – Информацията ви, за съжаление, не ме изненадва. Това, за което само се чудя е, как точно сте изкарали този вирус от водата с проклетата си машинария и какво точно сте направили, докато сте го пренасяли. Защото, не знайно как, вече е стигнал далеч. Много далеч.

20.

Чарлс вдигна чашата и изпи течността на един дъх. Силният, леко стипчив вкус на чая накара небцето му да изтръпне.

- Е? – каза Ерик, все така усмихнат. – Предполагам, че наистина ще помислиш върху ситуацията, нали?

- Да – Чарлс се изправи. – Но ще го направя в моя дом. Сам.

Тръгна към вратата, без да поглежда повече към Ерик. Чу гласа му зад себе си.

- Никой няма да те кара да правиш нищо против волята си, приятелю, знаеш го. Добре ще е да помогнеш, обаче, на Ханк. Дължиш му го.

- Да – озъби се внезапно Чарлс, извръщайки се към Ерик. В гърдите му се надигаше мътен, черен гняв. Сърбяха го ръцете да скочи и цапардоса с все сила спокойната, усмихната фигура пред него.  – Дължа му го. Пределно ясно ми е! А ти пък ми дължиш живота, който имам сега тук! Това на теб ясно ли ти е?!

Лицето на Ерик се изкриви. Той пристъпи несигурно напред, отвори колебливо уста.

- Чарлс…

Чарлс се обърна и излезе рязко от бунгалото, тряскайки вратата след себе си.

У дома си, във всекидневната, той намери на масата бележка:

Миличък, прибирам се, защото имам работа вкъщи и в градината. Следобеда започват и консултациите ми. Ще мина пак довечера и ще се опитам да изгладя бръчките, които толкова не обичаш. Надявам се, не само външните.

Силна прегръдка.

Л.

Чарлс вдигна листчето към лицето си. Усети слаб аромат на жасмин. Хартията бе приятна и успокояваща на допир, сякаш бе съхранила топлината на пръстите на Лили в себе си.

Докосна я с устни, после я остави обратно на масата. Обиколи кухнята – веднъж, два пъти, три пъти. Премерваше всяка крачка, усещаше тежестта на тялото си върху стъпалата си, напрежението на мускулите, изпъването на сухожилията. Опря се с длан на хладилника и приклекна внимателно. Коленете му леко изпукаха. Изправи се. Приклекна пак. Изправи се.

Мина покрай кухненските шкафове, прекарвайки ръка по горната им част, тази, която сега бе на нивото на раменете му. По пръстите му останаха следи от прах. Приближи се до една от стените, надигна се на пръсти и се протегна нагоре. Разперените му пръсти почти достигаха тавана.

Обърна се и отиде в банята. Отвори белия шкаф в долния ляв ъгъл, встрани от мивката. Беше натъпкан с предмети, които доскоро бяха ежедневна част от живота му – катетри, стерилни разтвори, глицеринови свещички, дезинфектант за ръце, латексови ръкавици. Гледа ги няколко минути, после блъсна с все сила вратата на шкафа.

Взря се в лицето си в огледалото над мивката – трябваше да се приведе, за да го направи – и видя свежа, здрава на вид кожа. Нито помен от обичайната му бледност от предишния живот. Нормалното кръвообращение носеше и нормален цвят на лицето.

Ръцете му се спуснаха надолу, опипаха краката. Вече имаше мускули по тях – не големи, но изопнати, работещи. Сложи длан на слабините си. Лицето на Лили се мярна пред погледа му – тъмните мигли, засенчващи клепачите ѝ, разпиляната над бялата гръд огнена коса. Веднага усети потрепване под пръстите си. Раздвижване. Живот.

Беше жив. Целият. Всяка част от него беше жива. Всяка една част.

Върна се обратно в кухнята и седна на масата. Стисна бележката в дланта си я допря до устните си. Стоя дълго време така, без да помръдва. После притвори очи.

„Къде си, Антъни?“

Момчето се е бунтувало. Явно е решило, че липсата на Чарлс Екзейвиър е достатъчна причина, за да спре да се интересува от това, което Институтът му предлага. Очевидно спорадичните му нарушения на правилата са довели до решението да се отдели напълно и да поеме по собствения си път. Дотук добре. Взима си багажа – не целия, защото не може да го носи – но си взима основните неща и си заминава. Охраната не го е видяла да излиза от имението, камерите не са го засекли, но Антъни е човек, който лесно може да се погрижи да не бъде видян и засечен нито от хора, нито от камери. Може да го направи с няколко прости тласъка на ума си. Напуска Института посред нощ и си отива – но къде отива? Той нямаше роднини, нямаше приятели извън имението. Единствените му близки хора бяха Чарлс и Джийн – преди. Сега, доколкото разбираше от Ханк, се бе обградил от групичка ученици със сроден бунтарски дух. Имаше и приятелка, Филипа. Чарлс я помнеше – крехко на вид, но диво по дух момиче, което имаше способност да контролира животните.

Не, нямаше логика. Антъни бе изключително социален, това бе и фактът, предизвикал психологическите му проблеми на първо място. На някое друго дете изолацията в приюта не би се отразила толкова тежко, но Антъни жадуваше за човешка компания така, както слънчогледът – за лъчите на слънцето. Антъни не можеше да стои сам. След като веднъж си е намерил приятели – приятелка, за Бога! – той нямаше да тръгне без тях. Ако е решил да бяга, щеше да ги вземе със себе си. Чарлс бе толкова сигурен в това, колкото че стои сега на тази маса и усеща гладката повърхност на хартията между здраво стиснатите си пръсти.

Тогава какво се е случило?

Импулсивно, той посегна към черното дистанционно управление на масата и го насочи към телевизора, поставен на широк дървен рафт на отсрещната стена. Включи го.

Запревключва каналите, докато не попадна на новинарска емисия. Видя полицейски коли, струпани на КПП на непозната магистрала. Полицаите ръкомахаха, избутваха настрани хора, които изскачаха от колите си и се опитваха да минат. Картината се смени – друга магистрала, пак КПП, пак полицаи. Нова картина, нова магистрала, ново заграждение.

Женски глас заговори строго:

- Както виждате, всички изходи от Денвър и Рокфорд са затворени. Наложената карантина предизвика множество бунтове, но засега няма да се отменя, тъй като, според Федералното бюро за разследване и Центърът за контрол и превенция на болестите, единственото логично обяснение на новосъздалата се ситуация е неизвестен вид зараза. Към засегнатите градове вече пътуват военни и медици със специално оборудване.

„Какво?“, Чарлс присви очи и пусна бележката на Лили на масата. „Какво по дяволите…?“

Той смени канала и попадна на друга новинарска емисия. Тази показваше картини на хора, тичащи като обезумели из улиците на голям град. Навсякъде се въргаляха трупове. Тичащите хора бяха до един въоръжени – с пистолети, пушки, ножове; някои с бейзболни бухалки, други с камъни или дървени пръти – всеки до каквото се бе докопал. Чарлс присви очи още повече, мъчейки се да разбере срещу какво точно са тръгнали да се отбраняват и в следващия миг разбра.

Те не се отбраняваха.

Нападаха се едни други.

Пистолетите и пушките гърмяха във въздуха, оставяйки след себе си сгърчени, окървавени тела. Хората се блъскаха един в друг, забивайки ножове в гърдите, в гърбовете, в краката на стоящите до себе си. Удряха се с бухалки по главите. Стоварваха юмруци по лицата и телата си. Деряха се, хапеха се, бъркаха си в очите. И после, един по един, се свличаха на земята и не помръдваха повече.

Мъжки глас:

„Ужасяващите кадри бяха заснети от обществените камери рано тази сутрин – клането е започнало около пет часа в Денвър, Колорадо, и около шест в Рокфорд, Илинойс. Без очевидна причина, повече от двайсет процента от градското население е било обзето от нелогична, неконтролируема агресия и това е довело до повече от десет хиляди смъртни случая до момента, общо в двата града. Градовете са поставени под карантина, а към тях в момента пътуват военни и медици, за да овладеят все още бушуващия хаос. Атаките на жителите един към друг не спират и по данни на военовъздушните сили, все повече и повече от местното население се присъединява към кървавата вакханалия. Това кара специалистите да предположат, че става въпрос за вид неизвестна зараза, може би вирус, който атакува нервната система и предизвиква…“

Чарлс смени канала. Пръстите му трепереха. На следващата новинарската емисия висок тъмнокос мъж с черен костюм говореше пред насочен към него микрофон. Чарлс веднага разпозна президента на Съединените Щати. Бе се срещал лично с него неведнъж, в близкото минало.

- Моля гражданите да не изпадат в паника. Моля всички да останат по възможност по домовете си, докато ситуацията на бъде овладяна и докато получим достатъчно данни, които да предоставим на пресата. Засега няма разпространение на неизвестната зараза в други части на страната. Изолирали сме градовете и вярваме, че…

Чарлс спря телевизора.

„Не съм виждал досега такова нещо, но съм убеден, че е това. Има зараза във водата на Големия южен залив и това е психична зараза. Страхувам се, че при наличие на подходящ човешки приемник, тя може да завземе мисловната му честота и да я превърне в копие на своята. Тоест, идентичността на човека ще изчезне и той ще се превърне в това…това нещо, в това съзнание, което е там, във водата.“

Чарлс започна да диша дълбоко – правеше бавни, отмерени поемания на въздух, които изпълваха цялата му коремна кухина и гръдния кош, после ги издишваше шумно. Повтори упражнението петдесет пъти. На петдесетия почувства, че сърцето му забавя ритъма си, а ръцете му спират да треперят.

„Добре. Добре, Чарлс, не полудявай! Мисли. Мисли.“

Щатът Колорадо и щатът Илинойс не бяха близо до Ню Йорк. Особено Колорадо – той бе в другия край на страната, за Бога, почти до Калифорния! И двата щата бяха вътрешни, без излаз до океана. Как е стигнало това нещо – ако е това нещо – до тези места?

За да се пренесе в света, една чуждоземна мисловна честота има нужда от приемник. Приемник, който да я улови, да я запази и най-вече, да извлече смисъла, който тя носи. Обикновените хора не биха могли да направят това. Дори и изобретението на Ханк, мисловния му декодер, стигаше до простото улавяне на честотата, до нищо повече.

Единствените, които биха могли да послужат за приемници на този вирус, бяха телепатите.

„Значи някой телепат е отишъл до Големия южен залив. Вмъкнал се е там, влязъл е във водата и бил заразен. И после…“

Чарлс прехапа така силно устни, че почувства вкус на кръв по езика си. Превъртя бързо хронологията в главата си. Откриват черното петно в залива преди три дни. Антъни липсва от вчера вечерта – всъщност, последно е видян към шест и половина да се разхожда с приятелката си в градината. Жителите на Денвър започват да се избиват един друг в пет часа тази сутрин. Само след един час – в шест сутринта – клането започва и в Рокфорд.

Чарлс поклати глава и притисна юмруци към очите си.

Денвър…Рокфорд…

Денвър…Рокфорд…

Нещо му говореха тези градове. Имаше нещо, свързано с тях, нещо важно…но какво? Какво?

Най-добрата фризьорка в Денвър. Салонът ѝ вече наброява сто души персонал, посещават го видни обществени фигури. Всеки излиза доволен…толкова доволен, колкото му е казано да бъде.

Това бяха негови собствени думи – думи, изречени по време на един много далечен разговор с Ханк. Тогава, когато все още търсеха себеподобни и отсяваха тези, които…

Чарлс рязко скочи от стола. Блъсна го настрани с такава сила, че той се прекатури на пода. Спусна се към телефона на стената и грабна слушалката.