ХАЙДУШКА ПОВЕЛЯ
                                                            ПОВЕСТ

                                                             БОРЯНА
                                                    ОТРОВНО БИЛЕ
          Няма я воденичката на дядо Горан Белокосия, Чудатият . . .  и онези другите. Няма я и пенливата, буйна рекичка. Големите габъри са изсечени. Скрита от очите на хората е гордата девойка - билкарката. Още от дете е събирала билки. Търсила омайно биле.
           Дядо и баба й казали, че то, омайното биле помага много, за всичко. Нерадостни били детските й години. Гонили я, биели я децата. Шушукали възрастните за баща й. А нищо не казвал ни дядо й, ни баба й, когато ги питала. Белите му дълги коси и брада й подсказвали, че нещо е преживял. Всичко знаела Боряна, всички билки, цветя, пътеки из Разградския край. Цялото Лудогорие познавала като дланта си, ала много други неща не знаела, колкото и да искала и питала за да научи. Защо се казва Боряна, а не Ивана, Злата, Пена. И . . . защо все я гледат. Това я карало често да наднича над реката, както правела баба й, докато била жива. Оглеждала се. Косата си не харесвала. Цвят не като на другите - нито черен, нито като кората на дърветата, а някакво жълтеникаво-кафяво, като царевичен кочан. Лицето й бяло, бяло. Питала дядо си, баба си. Молела ги поне за майка й да кажат нещо.
            Държала като малка царевичния кочан и му говорела.
            - Кажи ми Кочанчо, поне ти ми кажи, каква беше майка ми!
            Никой нищо не й казвал, питала бъбривковците, децата, селските глашатаи, бабите. Понякога накуцвала. Не казала на дядо си, че е паднала и се е ударила. Погнал я един овчар. Видяла го да се гуши в храстите. Сигурна била, че там има някой. Кървави капки, като, че някой ги е напръскал. Щом слънцето залязло и доста се смрачило, тя отишла и що да види - един мъж лежал в кръв. Уплашила се, но не побягнала. Разкъсала ризата му, запретнала ръкави и наложила раната с билките, които набрала. Той пъшкал, нищо не я попитал, нито казал. Мислел си, че овчарят я е пратил, че е негово дете. Щом всички се прибирали, тя отивала при него.                Дърварите и овчарите се криели от нея, тя от тях. Когато мъжът оздравял тя, повече не го видяла. Кой би повярвал, че дете на осем години и момиче ще шета по късно навън. Едно я попитал
            - Кое момиче си? Как те викат?
            - Боряна! - казала му тя. - Всички ме знаят и така ми викат.
            Една вечер по късно потропали на вратата им. Дядо й отворил и вътре влезли трима едри мъжаги с ямурлуци. Говорели тихо с дядо й, но тя чула всичко. Карали ги да се махнат от тука, че скоро ще довтасат турците. Съгледвачите ги видели.
            - Опасно е за момичето! - казал единият и по гласа тя познала ранения.       Облякла се бързо и отишла при тях. Сопнали се като я видели. Дете е. Може да се изкуши, да каже на някого.
             - Значи, ти ме намери! - обърнала се Боряна към него.
             В сянката на слабата светлина и на огнището, на тримата им се сторила като самодива. Стройно, хубаво девойче.
             Разбрал дядо й всичко. Казали му за нейната помощ.
             - Боряно, хайде слагай софрата. - казал през сълзи дядо й Горан.
             - Видя се тя! Пак ще ни гонят от тук. Дяволът е по петите ни. А Вие юнаци, как ще ги спрете? Майка й и баща й погинаха. Аз я скрих и на ръце донесох тук. Сам я отгледах. Горан се казвам, а тя Боряна, имена дето всичко крият, но казват делата. Види се така е решила съдбата.
             След като ги нагостила с топъл качамак и сирене се обърнала към дядо си:
             - Питай ги, дядо, питай юнаците къде да ги търсим, ако стане нужно за нази.
             - Боряно, ти си расла до гората! Свирни като птиче, изцвили, или заблей като козле. Около Студен камък, там зад дола ще се крием, да пазим селото. Ела!
Но дядо й дума не дал тя да каже, да обещае, че ще иде.
              Един ден по коларският път минало отделение еничари. Отивали до Градището като подкрепление. Останките на тази стара крепост, хората наричали - Градището.
              Няколко войника спрели до воденицата и поискали вода. Дядо Горан се опитал да извади сам от кладенеца, но не успявал. Боряна се втурнала и извадила. Войниците надигали менците, а очите им все в Боряна.
Хубостта й била като огън.
              Нощта се спуснала със силен вятър. Той тряскал, огъвал клоните, предупреждавал стареца и Боряна, но къде ти хора да разберат какво им казвал. На ранина силен трясък разбил вратата. Свирепи турци се вмъкнали. Вързали стареца, а девойката взели на ръце. Викала Боряна, хапела, дращела. Гаврили се низамите. Не искали да оставят момата, а да я водят със себе си.
               Замолила се Боряна:
               - Бей ми, - обърнала се към единия. - Отвържете ме да пийна водица.
               Чували се гласове. Двамата низами разбрали, че наблизо са техните. Искали да си починат, а и трябвало да минат реката. Разчорлена, обезумяла, Боряна се навела. Някаква страшна сянка се показала над водата и я пернала в лицето крещейки:
              - Какво чакаш.
               Боряна се извърнала. Видяла спящия турчин на земята. Другият отишъл да види откъде да минат. Грабнала един голям камък и го стоварила върху главата му. Заудряла кръв и кости от главата му. В това  време  се появил втория.
Вторачил очи и докато се усети, Боряна взела ятагана на убития и съсякла главата му. После се хвърлила в реката. Водите я понесли надолу. Бурята и руйналият дъжд събудили пребития старец. Отвързал се той. Завикал, заплакал. Проклятия изрекъл за себе си, за Бога, за турците.
                С последни сили взел останалите от огъня въглени. Раздухал ги с уста плачейки.
                - Чедо, Боряно! Къде си? Не загивай! Ръцете ти огън да държат, желязо и барут! Смърт на турците да носят! Милост да нямат.
                Взел разгорилите се от сламата въглени и запалил къщичката, воденицата, гората. Пращяла гората и  плачела, викала, молела, но кой да чуе. Камъни падали от планинския склон. Огънят и димът бягали, състезавали се.
                Много от турците умрели по пътя си от дима, от пламъците. Реката удвоила, утроила силата си. Не позволила на останалите да я преминат.
А нея, Боряна притулила на брега, на скрито място. Там я намерили овчарите. Спасили я, нахранили я. От вида й разбрали какво ги сполетяло нея и дядо й. Додето била сред тях, все из гората шетала. Цвърчала като птичка, блеела като козленце. Казвали хората, че е луда. Ама, не. Боряна търсила биле, което само тя знаела и кръстила. Не биле омайниче, а отмъщение. Отровна билка. Първом искала себе си да отрови, но после - първият турчин. Намерила била за тях пушката.
                И станала хайдутка. Много легенди има за нея.
                Първият турчин бил на кон с няколко турци. Водели невести и деца за продан и ангария.
                Излязла отпред изневиделица Боряна. Мушнала коня. Той изцвилил и хвърлил бея. Докато насочат пушките си, застреляла двама. Тя се навела и удушила падналия бей. После стреляла в бягащите, останали живи двамина. Пищяли жените и децата. Страхът и радостта се смесили. Успокоила ги.
                Боряна застанала на поляната с оръжие в ръка и ги викала:
                - Тук елате, деца и жени! Не бойте се!
                Майките затърсили рожбите си.
                Дали хайдутите, които дебнели боя и предишната орда, чули писъците или срещнали някого от бягащите, дошли светкавично.
                Хайдутите я гледали като омагьосани.
                Всичко им казала тя и помолила да тръгне с тях.
                - Заклех се и ще вървя по пътя. Един работа не върши, а аз трябва да отмъстя и ще го правя докато съм жива.
               Едно не им казала, че отровното биле, което е търсила, вече е намерила - пушката. В много битки се прославила, станала войвода. Реката и гората, щом тя минела с четата си и се покланяли и поздравявали. Стъпките й пази Времето. То все крие . . . крие легенди и хайдушки битки.
                - Боря се, наказвам, отмъщавам. Нищо, че съм жена.
                Цветя, треви, храсти, струпани камънаци - всичко знаят за нея. Казват ни: БО-РЯ-НА. Чуеш ли името й поклони се. Търси!  Все някой ще знае за живота й . . ., къде е ходила, къде е загинала.