Халюцинации

   „Маша, Маша, как се докара дотук с тази захарна болест!”

   Така се питаше за кой ли път Маша, от момента, когато разбра, че отново си е забравила спринцовката с дозата инсулин.

   Беше пила много водка и се беше смяла почти до припадък на празничната вечеря. Беше Коледа, нейната „руска коледа”, а навън валеше безукорен пухкав руски сняг. Само че беше в чужда страна и я нямаше „тройката”, за да се прибере в апартамента, който обитаваше. Беше тръгнала пеша през парка за по-напряко, през рехавите борчета, да се наслади докрай на детския си спомен, когато внезапно усети, че ù призлява.

   „Трябва веднага да взема такси...” –  мина ù през ума. „Нямам никакво време...”

   Започна да рови в чантата си да намери поне някаква дъвка, знаеше, че сладостта ù ще и стигне за още няколко минути. В момента, в който я напипа, се успокои и се огледа.

   Навсякъде беше бяло. След като се взира с усилие няколко секунди и разбра, че започва да губи зрението си, най-после различи нещо като алея. Маша се затича към нея, но веднага спря. Сърцето и биеше в гърдите като лудо.

   „Само да не се свлека” – помисли си Маша. – „Няма кой да ме намери...” 

   В трудни моменти винаги си спомняше страшните книги и филми от нейното детство. За войната. Представи си замръзналото поле, труповете и стенанията на войниците и се видя  - една такава малка, слаба, с остри черти и руси опашки на рехавата си коса. Тя е сестричката, която трябва да спаси умиращите. Гладна е, ужасно е гладна, ох, как е гладна, вие ù се свят, студено ù е, трепери и погледът ù се раздвоява, но трябва, на всяка цена трябва да спаси всичките... „В такива моменти човек не мисли за себе си, а само за другите!” – повтаря си Маша и прегръща черните трупове на дърветата... „... едно, две, три... дванадесет...” – брои тя наум... „Ти си герой, Маша, ти си герой...” – чува тя в ушите си отново командира на полка и върви, върви между черните стволове... Тя е на алеята, а алеята винаги има край. Тя води към хората...

   Внезапно Маша се сети как в един филм взводният караше войниците си да си свиркат с уста, за да не усещат адския студ и изтощението... Какъв ти студ! Маша беше плувнала цялата в пот.

   Маша изплю отдавна безвкусната дъвка и започна да си подсвирква с уста мелодията от „Маша и Мечокът.” Любимата ù приказка.

   Само че сега Мечокът беше Смъртта и тя трябваше да я надхитри!

   А снегът валеше толкова приказно!

   „Туп-туп – туп-туп...” – Маша не знаеше дали това бяха нейните стъпки или ударите на сърцето ù. Тя спря и усети как ù се завива свят...

   Изведнъж почувства как една силна ръка я подхваща под лакътя.

  – Извинете, лошо ли Ви е?

   Маша се засмя истерично. После кимна, по-точно тръсна главата си. Усети, че косата ù е мокра, а кичурите полепнали по челото ù. Мина ù през ум, че с мокра глава е грозна. Острата ù брадичка, носът ù. Боже! Тя се усмихна горчиво. Имаше ли значение?  Опря се на ръката.

   – Такси! – прошепна тя. – Моля ви...

   Тръгнаха.

   – Чувате ли ме!... – Маша разбра, че това бучене в ушите не е от вятъра и се уплаши. Тя се вкопчи в ръката да не припадне и се опита да фокусира погледа си.

   Ръката принадлежеше на един младеж, може би двайсетгодишен, може би и по-млад. Все още детското му изваяно лице, падащата до раменете къдрава коса така я сепнаха със светлината си, че Маша веднага се стегна. Дори почувства как се изчервява.

   – Моля Ви – каза Маша и се усмихна, макар и накриво – Много по-добре съм, но трудно виждам и чувам... Само ми говорете... нещо, какво и да е... Така трябва – каза Маша. – Да не припадна.

Младежът сякаш разбра. Той намести на гърба бялата си раница и инстинктивно се огледа. Беше настъпила космическа тишина. Наоколо беше бяло и тихо, а от черното дълбоко небе падаха беззвучно последните снежинки.

   – Всичко ще е наред – промълви момчето – но какво да ви говоря – нищо не ми идва наум... А, преди малко казаха прогнозата за времето... В ранните часове на нощта снеговалежът ще престане и вятърът ще утихне, ще бъде тихо, бяло и красиво, а утре ще изгрее слънце...  снегът ще се стопи и първите вишни ще разцъфтят...

   Маша вървеше и се усмихваше. Беше го хванала под ръка. Момчето продължаваше да измисля с все по-голяма страст, забелязало как бледността по бузите ù намалява. Изведнъж то спря и гребна с шепи сняг от клоните.

   – На! Разтъркай лицето си ! Ще се съвземеш по-бързо.

   Маша  пое крехкия сняг и го прокара по бузите си в началото по-бавно, а след това натисна и започна да разтрива, докато не усети горещината през ръкавиците си. Но тя не се заблуждаваше, вече усещаше приближаването на втората криза и ако не стигнеха навреме... В далечината вече се виждаше редицата от сиви жилищни сгради. Сигурно вече наближаваше  полунощ.

   „Дали да не му поискам нещо сладко, може пък и да има” – помисли си тя. Беше започнала отново да трепери и сигурно той го усещаше. Маша се отдръпна от него.

   – И на мене се е случвало да препия – момчето се усмихна кротко.  – Веднъж в училище, на една екскурзия... Бяхме страхотна компания... А иначе „трева” не съм пушил никога и не знам какво ти става... А моят приятел беше наркоман. Веднъж дори за малко не умря. Беше прекалил с дозата. Четири електрошока, представяш ли си, и на последния се върнал от онзи свят...

   Маша усещаше къдриците му по лицето си, но не смееше да го погледне.  Изведнъж се почувства страшно стара. И безнадеждно, безмълвно, безкрайно самотна. Сякаш беше изпила бутилка водка или се беше боцкала наистина.

   „Можеше да ми е син”, мислеше си тя, докато вървеше към дома си, „И да не ходя на тия безкрайни купони с колегите.  Всъщност, глупости, той щеше да спасява някоя наркоманка в парка, а аз щях да пия сама вкъщи. И има ли значение къде ще си, щом нямаш любов. И дали ще умреш някъде на улицата или пред телевизора у дома. Или в някое чуждо легло навръх своята Коледа...”

Маша потръпна и погледна крадешком към младежа.

   „Колко е хубав и невинен”, помисли си тя. „Като икона...” После внезапно усети, че ще припадне...

   Когато отвори очи, почувства, че устата ù лепне. После видя кафявите му внимателни  очи с черни извити вежди над тях. Очите ù се усмихнаха.

   – Защо не казахте по-рано! – сега в тях имаше известен укор. – Добре, че случайно имах мед в раницата. Видях при личната Ви карта картонче, че сте диабетик. Извинявайте, но когато паднахте, чантата ви се разсипа...

   Маша видя, как слагаше внимателно дреболиите в дамската ù чанта. Под тила си усети меката буца на раницата. После той хвана китката ù и започна да мери пулса, вперил поглед в часовника си.. Маша почувства, че ще заплаче, но не затвори очи, макар че ù се искаше. Когато и втората сълза се плъзна по лицето ù и изчезна невидимо в снега, тя безшумно пое дъх. Отдавна не беше се чувствала така безсмъртно щастлива.

   – Вече съм по-добре – каза.  – Моля, помогнете ми да стана.

   След пет минути бяха до входа. Маша отключи солидната метална врата и се обърна. Беше усетила нещо странно в младежа. Сякаш изведнъж бе пораснал с няколко години.

   – Няма нужда да ме изпращате до горе – каза тя – вече съм добре.

   И се усмихна. Дали беше видял кривите ù зъби? С положителност, нали ù бе сипвал мед.

   – Сигурна ли сте?

   Можеше да го почерпи поне едно кафе. Защо се страхува!

   – Сигурна съм – каза Маша.

   – Тогава довиждане.

   – Довиждане. И благодаря.

   После се сети:

   – А имате ли къде...

   – Разбира се – каза той и се усмихна. – Но на рождения си ден никога не спя, пътувам...

   Изведнъж отнякъде забиха камбани.

   – Честито Рождество! – се чу да казва Маша.

   Но Него вече го нямаше.