Халюцинации
Изморих се от глухите изблици на жертва. И от залъгваща грижовност. Окапаха косите, неразпилени по възглавницата... и оголеният череп се топи до деформиране. Гавра може да се нарече само наивността, втъкана в жилите. За да не се гавря със себе си, ще се оглозгам чрез триене...
Визуализирам грешните стъпки - с лица на вещици. И се преструвам, че не съжалявам... Стискам клепачи до изнемога и сякаш се обръщат в игли, избождат очите, но пак успявам да видя...
Виждам се - в многопластово синьо, многоизмерно - разградена, символична, натрапчива, как се опитвам да догоня мислите си... и в ръцете снопове лъчи, лъчи с гърла, гърла без лица, изкривяват се, гънат се, крещят и се затварят, задавени...
Халюцинирам бури от недостигнати емоции, неизживени, само насилена сянка, създадена от манията на нечий ум, влачи скелет по повърхността на кожата ми... и я облизва до настръхване...
Седнала на дясното ми рамо нечия смърт, се клати и изпуска звуци на раздразненост, истеричен кикот... и се опитва да ми разкаже за всичките си превъплащения... Уморена съм. Нямам желание да я прекъсна, да я изпъдя. Запалвам цигара, а тя поглъща жадно дима, изкривявайки от удоволствие лицето си...
Представям си празнотата като отчаяна жена. Изживяла върхови моменти и спадове, опиянявана, желана и преследвана, притежавана и гонена. Жена с минало, за която бъдещето може да намери очертания само чрез вкопчването и в някого. И да се превърне в доизживяване. Затова я поощрявам. И привиквам към собствената си импотентност. За да мога да се оправдая пред себе си и да избегна угризенията. Които със всяко раждане на слънцето, напомнят абортите от предните нощи.
© Ралица Стоева All rights reserved.
