ХАРИЗАН

(П О Д А Р Ъ К )

История почти като приказка

Отиваме на село при баба. Ще празнуваме  Рождество Христово, както казва баба. Пристигаме привечер. Снегът скърца под краката ни. Баба ни посреща усмихната. Усмихват се  и бръчките около очите ѝ. Прегръдката ѝ е мека… и мирише на  печена питка...

Рядко гостуваме на баба, но всеки път е  вълнуващо и интересно. Баба винаги ни изненадва с нещо.

Шетнята около вечерята привършва. Казали сме си кой как е и  двете правнучки, сядаме до нея в очакване на големия празник. Сестра ми се сеща за нещо и нетърпеливо пита:

– Бабо, какво значи „харизан”?  Защо баба Мария казва, че дядо  ни бил харизан?

– Има една история в нашия род – казва замислено баба, която силно ни свързва с този празник.

– Каква история, бабо, разкажи ни – нетърпеливи, казваме в един глас.

Баба слага дръвце в огъня. Рой искрици подскачат и  политат  във въздуха. Огънят протяга червен език, също иска да излезе от печката, но баба бързо затваря вратичката. И ни поглежда. Ние сме вперили погледи  в нея. Тя не чака да я молим повече.

 – Било началото на лятото – започва тя, - когато тревата по полето избуява. Най-богатият в селото – чорбаджи Георги, събрал косачи  да косят ливадите. Сред тях бил и дядо ви Иван. Млад бил, хубав и строен – левент, стърчал с една глава над всички. Чорбаджи Георги обикалял от време на време с коня си да види как върви работата. Чевръст бил дядо ви, работел от всички най-харно. Гледал го чорбаджи Георги, допаднал на сърцето му. И се зародила мисъл в главата му.

Свършила коситбата. Чорбаджи Георги платил на косачите, после викнал Иван в одаята и му рекъл:

 – Гледах те тия дни и си мислех... да сторим с тебе една работа. Седни да ти обадя... Млад си, здрав си, работлив си, а пък съм чувал, че и честен и разумен си. Та мисля  – поел дъх чорбаджията и с вълнение, продължил.  – Селото ни е на кръстопът. Пътуват хората по работите си, минуват, заминуват. Пътища дъъълги, трудни, а няма къде да  отморят, да пренощуват, конете да отпочинат.… Та си думам, добре ще да е, да построим тука един хан, странноприемница, сиреч. Аз ще ти дам пари в заем… Имам ти доверие, знам, ще ми ги върнеш,. Аз съм стар веке за таквиз работи, болнав съм – рекъл чорбаджи Георги и се вгледал  с очакване в него.

Трепнало сърцето на дяда  ви Ивана – такава сгода не била за изпускане, но не посмял да склони веднага. Обещал да помисли и след три деня да му обади. Върнал се вкъщи, мислил, премислял, смятал, пресмятал, сън го не хващало. Накрая се решил. Отишъл при чорбаджията. Уговорили времето за построяване, за издължаването. Броил му парите чорбаджи Георги и работата се захванала.

Построил дядо ви хан на три ката, както по онова време ги строели. Най-долу – яхър за добитъка, над него – гостилница, а отгоре – одаи за нощувка на пътниците. Потръгнал  ханджилъкът на дяда ви. Отбивали се пътници, хапвали, пийвали, нощували и на ранина си заминавали. И на няколко пъти, успял да се издължи на чорбаджията.

Ала не му се искало  сам да среща и изпраща гостите. И все се заглеждал в  Седефка, дъщерята на чорбаджи Георги. И тя го поглеждала, но криейки поглед под забрадката  бързала да се отдалечи.

Добил смелост един ден дядо ви, изпратил сватовници. А чорбаджи Георги, като че ли само това чакал. Вдигнали сватба за чудо и приказ, както приляга на чорбаджийска щерка. Поканили цялото село. Събрали се хубост и богатство, честност и сръчност.

И заживели булката и младоженецът от радостно по-радостно, от сговорно, по-сговорно. Шетала буля Седефка между гостите на хана, всички с усмивка срещала и изпращала...

Минала зимата. Задала се пролетта. Всичко наоколо се възраждало. Един ден усетила Седефка  под сърцето си да пърха друго сърчице. Още повече се разхубавила, още по-радостно грейнала усмивката на лицето ѝ. Една мисъл само тревожела душата ѝ – дали всичко ще е наред?

Наближавало Лазаровден. Моми, булки, невести дошивали шевиците на новите си премени. Ергените оглеждали клоните на дърветата, дето щели да закачат люлките. На Лазаровден момите тръгнали да пеят из селото. Пременила се и Седефка. Отишли с Иван над селото. Ергените били украсили люлки с китки и зелени клонки. Сядали моми и булки, люлели се. Смях, песни, веселба и закачки се чували отвсякъде.

Седнала  и Седефка, залюлял я Иван. Слънцето ослепително греело, небето  синеело прозрачно и чисто. Свежестта изпълвала гърдите им .

Изведнъж нещо изпращяло. Завъртяло се небето. Седефка полетяла. Тъмнина се спуснала над очите ѝ. Грабнал я Иван на ръце. Извикал ратая да прикара конете. Вкъщи дошла на себе си. Заклали овца, одрали я и с кожата завили баба ви – така лекували тогава при падане и натъртване.

Извикали и баба Тодора. Лекувала я тя  с билки, с тревки и отвари. Привдигнала се Седефка, пооправила се, но детенцето не могли да запазят...

Залиняла  оттогава, Седефка, повехнала. Водил я Иван в града при доктори, лекували я. Полека-лека силите ѝ се връщали. Дигнала се, пак зашетала. Но я нямало вече усмивката на лицето ѝ. Мъка тегнела в душата ѝ. А Иван вървял все по-угрижен, не говорел, но все по-често го чували да гълчи ратая.

Минали три години в очакване на рожба. Надеждата започнала да гасне от лицето на Седефка.

Един ден баба Тодора срещнала Седефка на къра. Видяла подпухналите ѝ очи и рекла:

 – Пак си плакала, чедо. Но ти на Бога се нáдай. На Него сичко си кажи.

– Де го този Бог, бабо Тодоро?. ..Само си хортуват хората… Никой Го не е видял…

– Има Го, чедо, има Го. Ти Го не видиш, никой Го не види, но Он сичко види.

Често повдигала очи Седефка към небето все с тези думи : ”Господи, дари ме с детенце, Господи!”  И не знаела вярва ли, че някой ще я чуе, не вярва ли?

Дошла зимата. Всички се приготвяли да срещат Божието Рождение. Приготвяла се и Седефка. Покрай шетнята уморила се и решила да полегне. Неусетно задрямала. А в дрямката вижда – две ръце държат …детенце. Разтуптяло се сърцето – ѝ „Господи, мое ли е туй детенце?”

Откъм двора се чувало  пръхтене на коне.Сепнала се,Седефка, събудила се.

В гостилницата Иван преглеждал тефтерите. Четирима възрастни селяни вдигали бърдучета и тихо хортували нещо си.

Вратата на гостилницата  се отворила и заедно с вятъра, влезли двама селяни. Единият чинно свалил калпака и го замачкал с ръце. Другият здраво стъпил на нозете си, застанал в средата на одаята. В ръцете си държал „бохча”. Потърсил с поглед стопанина, поздравил. Иван ги гледал учудено.

– Сполай ти – рекъл задъхано селянинът с бохчата – бачо Иване,… от далеч идем. Знаем… добър човек си, заможен си...Майка му умря... – говорел задавено селянинът и протягал бохчата към ханджията. – Здраво е…Харизвам ти го... отгледайте го... Няма да ви се меся...

Едва тогава Иван видял  във  вълнената повивка дете. То отваряло розови  устенца и се въртяло настрана, търсейки майчина гръд…

Взел го Иван  и го понесъл в недоумение към седящите селяни. Те се занадигали един по един и любопитно гледали малкото. После погледнали  въпросително Иван.Той  вдигнал глава към стълбите и сподавено извикал:

 – Невесто! Невесто!... Седефко… ела!...

Седефка заслизала по стълбите,  спряла. Мъжът ѝ държал нещо в ръце. Зад него двама непознати селяни триели с длани очите си.

– Седефко, имаме си… Божан!… Божан си имаме… – говорел Иван  с треперещ глас и преглъщал думите...

Двамата селяни бързо се обърнали и си тръгнали. Отвън  се чуло  скърцане на каруца. Седефка протегнала треперещи ръце. Прегърнала го…

След няколко дни  дошъл големият празник – Рождество Христово. Отишли в храма. Седефка държала детенцето и вдигала нагоре просълзени очи. „Ще го отгледаме, Господи! Като свое, ще го отгледаме! Благодарим ти за подаръка!”

 И с много обич и радост го отгледали...

– Та това е историята за моя баща – казва баба ни. – Сега разбрахте ли какво значи „харизан”?

– Да – отговаря сестра ми – подарен. Бабо, и Исус Христос ли ни е подарен?

– Да, бабините, подарен! – и слага още едно дръвце в огъня.