Умираше бавно. Незабележимо. Такъв бе и животът му. Онези, които го вързаха в чувал и го хвърлиха в сметта, също мислеха така. Да се отърват от него...
Видът му бе ужасяващ. Вонеше. Едва се движеше. Не ядеше, не пиеше вода. Всичките му косми бяха сплъстени. И мръсни. Много мръсни. Очите му не се виждаха. Глас не му беше останал да се оплаква и да моли за милост. Никой не го чуваше, никой не го забелязваше.
Този, който трябваше да се погрижи за него, бе извън града.
Този, който трябваше да го прегледа и излекува, не вдигаше телефона си.
Почти бе решено да прекара поне тази нощ в нечия маза, за да не остава в сковаващия студ. Но се уплашиха да не би да носи болести, да не би да вдига прекалено много шум.
Умираше мъчително. Не показно и обвиняващо, а някак кротко и примирено.
Бог позволи да се случи това. По-точно не се противопостави.
Не направи и чудо. А може би Бог още не се беше родил?
Нали това се случваше в нощта преди Рождество...
Но на кого му пукаше!
Кучето умираше самотно.