Homo Futurus
HOMO FUTURUS
Сънувах сън: на гости бях.
На утрето.
На пра-пра-пра-внуците на моите още неродени внуци.
Те бяха безполови, красиви със своите силиконови импланти под кожата, с изкуствени органи и имунна система.
Но приличаха много на хора.
Обитаваха бетонни гета под стъклени похлупаци, мислеха с чипове в мозъка, гледаха с очи от стъкло, в гърдите им цъкаха механични титаниеви сърца на титани, дишаха кислород от бутилки, усмихваха се със зъби керамични, безупречни и безполезно остри, защото се хранеха с хапчета.
Разговаряха, докато мълчат.
Обичаха се ON LINE.
Поръчваха секс-програми за себе си със себе си в главната роля, включваха се в канала и и правеха секс на ужким с деви, с диви, или като диви праисторически хора.
Напускаха похлупака понякога, за да почиват под открито небе някъде около полюса (там климатът беше вече умерен) в наколни селища или в пещери, за да почувстват (какво магнетично архаично понятие!) как живял някога пра-пра-пра-пра... и т.н. пра-дядо им HOMO ANTIQUS.
Намираха, че да почувстваш - това е екстравагантна романтика.
Излитаха през озонови дупки на междузвездни екскурзии.
И за нова планета мечтаеха.
Децата ти, Отче, все по-близо до тебе, произвеждаха децата си в инкубатори по образ и подобие твое.
После пропаднаха в Тартар.
© Венчо All rights reserved.
