И вървеше старецът ден и нощ из широката земя. Търсеше нещо. Набразденото му от безвремие лице, някога ведро и пълно с надежда, залиняваше с всеки залез, всеки полъх, всяка крачка...
- Град? Не. Е'но селце има на края на гората, ама не те съвевтвам. Редовно си го пердашат нек'ви бандюги... - сподели каруцарят и пришпори впряга, без дори да се сбогува.
Селцето беше сгушено в гънките на масивния Балкан и почти се сливаше с гората. Запъти се старецът със сетна надежда, но всяка крачка ставаше все по-мъчна, почти непосилна. Чу се тътен. Отначало тих, едва доловим, но бързо се превърна в грохот, който смачка и изгони горската тишина. Две дузини конници изтрополяха покрай стареца, сякаш не беше там. Чу се рог и селото се раздвижи. Някои бягаха в неистов страх, други се залостваха зад дървените си порти, а разбойниците бързо напредваха с огън в ръка и жажда за смърт.
Детски вик изкънтя и старецът изтръпна. Не беше вик на страх. Беше надежда. На прашната пътека пред селото се появи момиченце и ...