Jun 7, 2008, 10:18 AM

Христина (Грешница) 

  Prose » Narratives
1702 0 4
17 мин reading

                                   Х р и с т и н а

                                   ( Грешница )

 

 

Христина вървеше по стръмната павирана уличка в миньорската част на селището, разделено на две от бързата малка рекичка. Зави покрай първия блок след детската площадка, поогледа се вляво и вдясно, и бързешком прекоси площадката пред входа. Там вече не бе толкова страшно. Само да не се покажеше някой, който да я познава.

На третия етаж позвъни на вратата вдясно. Поослуша се. Никакъв шум, нито стъпки. Поогледа олющената стена отгоре над вратата и отново нададе ухо - дали няма да чуе някакъв шум.

Дали е вътре? - помисли си. - Ами ако е излязъл? Или пък е в кръчмата? Може да седи с нейния Алексей и да си бъбрят.

Колко ли труд положи, докато нагоди работите така, че да ги сгъсти и сприятели с Лъчо. Е, година мина, откакто той дойде за пръв път у дома им.

Поправи им контактите, които се бяха обесили над детското легло и над спалнята, след това поправи ютията и фасонката на терасата.

Христина шеташе около него и току питаше, дали с нещо може да помогне или дали има нужда от нещо.

Алексей, притеснен от прекаленото и старание, я дръпна за ръката, отведе я другата стая и я сръмжа:

- Ти друга работа нямаш ли си? Защо му пречиш на човека да работи? Я виж там, застели масата в хола, направи салатка, сложи чашки и виж ракията да се изстуди в хладилника! Ако е малко, сложи още едно шише - и отиде да се мотае около майстора. Можеше с нещо да потрябва.

Лъчо, висок и строен, надарен физически млад мъж, стигаше полилея само с вдигнати ръце. Сложи плафониерата, стегна отдолу капачката, завъртя лампата и му рече, като се усмихваше:

- Пробвай сега! И няма да се плашиш, ако гръмне!

- Де бе, па ти - ще гръмне!? Нали майстор я прави! - засмя се и Алексей и с малко страх, завъртя ключа. Лампата светна в спокойната си жълта светлина.

Лъчо събра отверките, фазомера и клещите. Отиде към мивката да си оплакне ръцете. После наплиска лицето си и приглади с мокри ръце назад хубавите си коси.

Алексей му подаде кърпа да се обърше.

- Ето това беше! - въздъхна майсторът. - А ако има нещо друго, пак ще се обадите - и понечи да излезе да се обуе.

- Не! Къде тръгна? - спря го домакинът. - Ела, седни! Жената е сложила масата, ще пийнем по някоя ракийка. И ще кажеш какво ти струва. - завърши припряно домакинът и отвори вратата към съседната стая.

- А, струва! Нищо не струва. За две минути работа - за това пари не взимам. - рече по навик Лъчо.

- Добре. Влез сега, ще пийнем по ракийка, па ще ти пусна и малко музика. Имам чисто нови записи.

И през рамо се обърна към жена си:

- Извади и каймата от хладилника да се размрази и направи кюфтенца за вечеря!

След това настани госта на канапето, а той седна на табуретката срещу него. Наля ракия в чашите и вдигнаха ръце да се чукнат.

Христина, влизаща в този момент, рече:

- Сложи и на мен! Да се чукна и аз за добре дошъл на госта.

Съпругът я изгледа особено, но и наля. Чукнаха чашите и отпиха за здраве.

- Как е у нас? Харесва ли ти как сме се наредили? - обърна се Христина към госта като тръсна русите си разкошни коси и приседна на отсрещната табуретка.

- Пусни нещо, мили, от тези, дето са новите записи! - обърна се нежно към съпруга си.

- Аз ще пусна - отвърна и троснато Алексей. - А ти вземи да отидеш да направиш кюфтетата. Ето, стъмни се, отдавна е време за вечеря.

Христина се чукна още веднъж за наздраве и остави мъжете сами.

Заговориха се на общи теми.

Домакинът стана и се упъти към касетофона, поставен на един от рафтовете на махагоновата библиотека, затваряща по-късата стена на хола.

Лъчо изви поглед към спалнята до срещуположната стена, застлана с домашен пухкав бял реснач. Репродукция на "Тайната вечеря" в рамка, висеше закачена отгоре по средата. Със същия по вид реснач бяха застлани и канапето на което седеше и табуретките. Отдолу краката му стъпваха на запазен пъстър персийски килим.

- Какво предпочиташ да ти пусна? - прекъсна заниманията му домакинът.

- А, нямам никакви особени предпочитания, но ако може да не е сръбско!

- Ама аз исках точно такива да ти пусна. Имам чисто нови записи. Ще ти харесат. Слушай!

Разнесе се гласът на един плачещ мъж, оплакващ тежката си и жестока съдба.

Лъчо кимна:

- Да, хубави са, хубави са. - и зарея кафевия си поглед на към книгите върху лавиците.

Пийваха ракийка и мезеха от киселото зеле, поръсено с червен пипер и олио, и от мекото овче сирене, сложено по средата на масичката в продълговата ордьовърна чинийка.

Влезе Христина с две порционни чинии в ръка. Постави едната пред госта, другата - пред съпруга си.

Алексей стана и се засуети да помага. Донесе хляба и още две порции, за невестата и детето, което се прибираше от игрите на двора. Накара хубавото русокосо, с чудни теменужени очички момиченце да умие ръцете си и го настаниха отстрани като придърпаха високия фотьойл до самата маса.

Алексей седна и рече:

- А сега вече, наздраве! Хапвай си! Ще отворим и биричка.

Христина приседна. Чукна се като погледна госта право в очите и постави краката си върху неговите под масата. Лъчо отдръпна внимателно краката си и смутено зарови с вилица в чинията си.

Алексей, уморен от работата в мината, гаврътна още една ракия и бърбореше с вече надебелелия си език. Лъчо се съгласяваше с всичките му умотворения като за втори път премести краката си под масата.

Малкото момиченце се нахрани и плесна с ръчички. Взе пластмасовия си конструктор и го показа на чичото - гост. Чичото изглеждаше, че обича децата. Нареди му няколко ракети, мечета и зайо-байовци, а детето пляскаше възторжено с ръчички и му се усмихваше закачливо с непорочните си светли очички.

След като бързо премина интересът му към играта, донесе някакъв молив и хартия и започна да си драска. Чичото и тук се прояви. Нарисува с удивителна бързина от другата страна на листа кон с развята грива, щрихова наоколо трева и някакво поточе, в дъното нанесе зъберите на някаква далечна планина и когато положи светлосенките, се получи нещо наистина красиво.

- А това е - обърна се той към момиченцето - слънцето!

И го нарисува горе между два зъбера.

- Гледай, гледай, мамо! Виж колко е хубаво! - пляскаше с ръчички момиченцето.

- Добре, мамо, ще го сложим в рамчица и ще си го закачим там на стената. - усмихна се майката.

Детето, изгубило вече интерес и към рисуването, започна да се закача като докосваше с показалец коляното на госта.

- Остави чичото спокойно да си седи, ако не - марш в другата стая! - обърна се сърдито бащата към детето си. То се намуси, сложи пръст на устните си и току вече да заплаче.

- Ела при мама! Няма... няма нищо страшно, татко само така се шегува. - успокояваше го майката като го гушна към гърдите си. Лъчо усети отново крак под масата, а домакинята го гледаше и казваше - Няма, няма нищо страшно...

Скоро положението отново се нормализира. Момиченцето отново се закачаше, Алексей говореше за тежката си работа в мината, как по цял ден монтажниците влачели тежки железа, а заплащането не съответствало на труда им.

Домакинята го откъсваше за момент, за да му покаже своите томове на Балзак, Мопасан, Зола и Стендал, като му ги подаваше един по един. Лъчо ги поемаше, като се стараеше да обръща внимание на всички, но това не можеше да продължава така дълго време. Добре, че домакинът с клатушкаща се походка се упъти да смени музиката.

- А сега ще ти пусна "Златният блус" - изрече с мъка и гордост той. - Ако искаш можеш да го изтанцуваш с жената - и кимна с глава към съпругата си. Тя се засмя, стана, махна му с ръка и каза "може".

Детето седеше в своя фотьойл и ги наблюдаваше с големите си умни очи. Бащата седна на табуретката, отпи отново силна глътка и започна да се бори с едно от парченцата сирене, останали в ордьовърната чинийка.

- И на комсомолско разстояние, ей! - уточни ситуацията той.

- Не го слушай, пийнал е - прошепна тихо Христина. - Уморен е от работа и му трябват две-три ракии и става труп. Не му се притеснявай - намигна му тя, защото бе с гръб към съпруга си и отметна коси назад като се наслаждаваше на нежната музика.

- Що му говориш, ма? Нали ти казах да танцуваш, а не да му правиш моабет. - изгледа я с зачервените си и помътнели очи домакинът.

- Разправях му, че ще се прехвърляш на нова работа - успокои го невестата. А като се обърна към Лъчо добави - Виждаш го каква свиня е като се напие. Легне си и заспи. Хич не го е еня за мене. Не ми обръща никакво внимание.

Лъчо усети стройното и бедро между краката си. А от движението под такта на романтичната музика взе да усеща и мъжкото си самочувствие. Стана му неудобно. Когато свърши доста продължилият блус, отиде до мястото си, взе цигарите си и кибрита и изправяйки се рече:

- Е, време е, много закъснях, трябва да се прибирам.

- Къде бе? Седни да си допием ракийката, да си направим моабета! - махаше с ръка от табуретката опияненият домакин.

- Не, ще вървя! Друг път отново може да намина, но сега ще вървя! Късно е и ще се прибирам. Друг път...

- Ама да не ме излъжеш! Казаното - казано. Нали!

- Да! - потвърди Лъчо и като се обу, се сбогува, намигна и на малкото момиченце.

- Чичко, а отверките? - подсети го то.

- Благодаря ти, миличко - ощипа нежно бузката му той. А майката му подаде инструментите като без да иска погали пръстите му.

- И отново заповядай - намигна му тя, когато Лъчо минаваше през прага. - Винаги си добре дошъл! Ние обичаме гостите, пък и ние ще наминем към теб на кафе някой ден, стига да нямаш нищо против.

- Не, не, заповядайте! Винаги сте добре дошли - сбогува се той.

Един ден Христина го събуди рано сутринта, към шест часа. Лъчо я покани да седне и ей така, по пижама, отиде в кухнята да запари кафе.

Жилището му се състоеше от две стаи, кухня и спалня, която ползваше и за дневна, както и болшинството от живеещите в миньорското селище, ползващи спалнята за хол. В дъното имаше тоалет и помещение за провизии.

В голямата стая бе побрал едновременно и холовата гарнитура с ниска масичка, а в единия ъгъл - и малката спалня. До нея извисяваше снага масивна библиотека от фасонирано желязо с около близо двеста и петдесет-триста тома по лавиците си.

Лъчо свали кипящото кафе от котлона и го прецеди направо върху приготвените преди това чаши. Поднесе ги гарнирани с по една бисквитка, отстрани на чинийката.

Отпиха по глътка.

Христина заобяснява как щели да сменяват тапетите и се уговорили със съпруга и да го питат дали би им оказал все пак някакво съдействие.

Направила кафе и закуска на Алексей, изпратила го на работа и избързала да дойде да го пита. Защото след обяда, той я имал, я нямал време да дойде да се разберат.

Лъчо погледна часовника на стената. Показваше само седем и половина сутринта.

Отначало се замисли, после се загледа в очите и. Бяха големи и светли, пълни с желание и влага.

Христина говореше бързо и притеснено като на няколко пъти докосваше с пръсти коляното му.

А Лъчо мълчеше.

- Ако ти е неприятно, ще си отида! - обърна се тя изведнъж към него.

- Не-е, не, седи си! Сега не ми е толкова неприятно - призна Лъчо - колкото онзи ден, когато ме галеше с крака под масата. Христина, чуй ме! Не се ли чувстваш кофти - така, в присъствието на мъжа си... да вършиш подобни неща?! - чукна се с пръст по челото той и завърши - Аз ако бях на негово място, не зная какво щях да направя, вероятно щях да те потроша, да знаеш!

- Ама ти какво си мислиш - не ме бие ли? Абе, на него не може да му се угоди! Мръсно му било, нямало обяд, да не говоря с жените пред блока, били клюкарки и щели да ме научат на лоши работи. Знаеш ли какъв е? Някой му каже нещо и като се върне от работа или от ресторанта - да видиш тогава какво става...

Лъчо вече я съжаляваше, но здравият му разум логически заключаваше, че ако би мирно седяло - не би чудо видяло. А моралът го задължаваше да я отпрати по-скоро. Но това, дяволското, някъде дълбоко в подсъзнанието му, лукавото, го накара да стане и да сипе по няколко капки шотландска напитка.

Чашите звъннаха и отпиха.

Христина изхъмка и помръдна неопределено с устни. Загледа играта на кехлибарената течност, завъртайки кристалната чаша пред очите си. Остави чашата на ниската масичка и захвърля огън и жупел срещу човека, който изглежда най-много мразеше в живота си.

"С какво ли толкова я бе разочаровал?" - питаше се Лъчо и отпи отново. Забави глътката, размърда течността между зъбите и езика си, за да изпита отново онзи тръпчив вкус на сдъвкани мравки.

Жената срещу него се унасяше наново. Очите и искряха, а ноктите и си играеха по коляното му. Лъчо познаваше отдавна това типично желание при българите да говорят с ръцете си и потупа леко с пръстите си нейните, за да се успокоят. Но жарта от нейните се прехвърли и на неговите. Пръстите им тръгнаха синхронно нагоре по ръцете им, после по лицата, устните, телата им. Не усетиха кога се прехвърлиха върху разхвърляните завивки на спалнята. Като в някакъв сън Лъчо потъваше в бялото и здраво тяло. Гмуркаше се под вода, след малко излизаше да поеме за кратко въздух, гмуркаше се отново и отново. Изведнъж и двамата извикаха отчаяно. Не искаха да излязат и да поемат въздух - искаха да се удавят, да умрат заедно, да потънат в небитието...

Тапетите бяха залепени и много други работи свършени. Мъжете си помагаха взаимно, дори и при довършителните работи по Лъчезаровата вила. Другото време прекарваха на разговор в кръчмата, сред приятели.

Един ден, когато се върна от работа, Лъчо бързо се преоблече, защото възнамеряваше да пътува до областния град.

Наметна пардесюто, изтрополи бързешком по стълбите надолу и изскочи на циментовата площадка пред блока. Чу името си някъде наблизо и спря. Викаше го възрастна госпожа, облечена по домашному, наметната с ръчно плетен на английски ластик вълнен елек. Посребрелите и коси бяха гладко сресани и прибрани назад с евтини фиби.

- Ела - каза му тя. - Искам да говоря с теб.

Лъчо пристъпи към нея и рече нетърпеливо:

- Кажете, госпожо, с какво мога да ви бъда полезен.

- Много се извинявам, но искам да поговорим - повтори госпожата. - Ако нямаш нищо против, да седнем ей там в беседката. Искам да те питам за някои работи...

След няколко дни се чу шум. Вратата се отвори. Показа се тя.

Лъчо я покани да влезе и да седне.

- Знаеш ли, тъкмо исках да поговоря с теб - рече. - Заповядай!

Отсипа от кехлибарената течност и допълни:

- Да пием за последен път!

- Защо пък за последен?! - изгледа го учудена Христина. Отхвърли с една ръка назад косите си, а здравото и стройно тяло като че се стегна в конвулсия. - Защо, да не се е случило нещо?

- Да-а, случи се. - Лъчо се потопи за миг в очите и. - Доста неприятно нещо. Знаеш ли, онзи ден ме срещна твоята свекърва. Разпитва ме, дали сме имали нещо общо, защото хм... си била бременна. Има ли такова нещо?

Христина без да отговори, сви неопределено устни.

- И какво друго ти каза? - подкани го наежено тя.

- Ами... каза ми жената, че знаела колко си шантава, знаела и някои други работи за теб, а сега чула от хората и за нас.

Говори ми колко е било добро нейното момче, как с труд и мъка го е отгледала. Как той те намерил в града безработна, само с една тънка рокличка и жилетка отгоре през зимата. Съжалило те момчето и те взело и ти къща да имаш, сред хора да живееш. Тя била против още от самото начало. Но да не троши хатъра на единствения си син, склонила. Сега непрестанно си се карала с нея, не си била чистница, манджа не си готвила редовно, а всеки ден с канчетата в работническия стол си ходила да се редиш. Детето оставяш при нея и току щукнеш нанякъде с приятелка и те няма с часове. Пък после бременна - казва - ами бременна ще е!

Ами ти - попита ме тя мене - ти като си приятел с Алексей, как можеш да си имаш работа с нея?! И какъв приятел си му, казва, като ще правиш такива работи?

Отрекох всичко.

- Не! Никога не е имало подобно нещо! Някой ви е дал погрешна информация, госпожо. Никога не е имало такива работи! - завърших.

Христина го погледна ядно.

- А ти знаеш ли тя каква е? - завтече се да си връща. Очите и се изпълниха с огън, тялото и сякаш искаше да излезе от тънката рокличка. - Дъртофелница! Все ме дебне къде ходя, с кой съм приказвала, у дома що правя. Все не съм гледала детето... Когато отиде Алексей някъде, ме кара да спим с детето в нейния апартамент. Да не би някой да ме открадне...

- Добре, Христина, чуй ме за малко! - поспря я Лъчо. - Като се огледат нещата по-спокойно, мисля, че може да се намери нормално, разумно решение на въпроса. Според мен нещата стоят така. Не знам как стана, но се сближихме. Наистина, харесвам те! Хубава си! И косите ти хубави, и очите - прекрасни, и тяло имаш на богиня! Но само това не стига. Трябва да имаш и тука - и Лъчо се чукна с пръст по челото си. - Една жена, ако има и тук, първо ще обърне внимание на дома си. Ще опере, ще сготви, ще зачисти и подреди. Па ще обърне внимание и на мъжа си. Като знам колко му е тежка работата в мината, мисля, че на този човек му трябват внимание, уважение и почивка. Толкова ли ти е трудно да му сложиш ракийка, да му направиш салатка, пък да седнеш до него и ти и да го попиташ как е преминал работния му ден, имал ли е проблеми. Попитай го има ли нужда от нещо. И аз да съм на негово място, и аз ще съм същият. Всеки човек е петимен за уважение, за внимание. Толкова години не вървят работите ви в къщи. Не радост, ами само мъка се е свила в сърцето му.

Лъчо пое дълбоко въздух и продължи:

- Според мен най-важното нещо е семейството.

Отиди в къщи, направи му манджичка, обърни му внимание - да може и той да се почувства човек, кажи му някоя блага дума. И не си мисли, че ще те заобича веднага. Трудно ще ти е, но опитай. Трябва да възвърнете старите си чувства.

Христина не вярваше на очите си.

Изгледа го.

Така да говори човекът, който до вчера нежно обсипваше с ласки лицето и който я обичаше? Не можеше да повярва!

- Харесвам те - продължи Лъчо - но от тук - направо в къщи! И няма нито да ви дойда на гости, нито да ти проговоря някога, докато не разбера, че този човек получава заслуженото си и, че живее както подобава, като хората.

А за оная работа - сериозно, има ли нещо?

Христина го погледна тъжно и сведе поглед.

Не отговори нищо.

 

 

 

 

 

© Цветан Войнов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??