Когато пристигнах в бара, се надявах да не срещна никой познат. Първо се чудех дали наистина е така, защото отивах там, където по принцип се събират много хора, които познавам, но не знаех къде другаде да ида. Вкъщи не беше опция - четирите стени щяха да ме разкъсат на парчета. В бара поне имаше движение и разговори, в които можех да се заслушам, докато в стаята ми имаше само нежното и студено бръмчене на компютърния вентилатор и моите собствени мисли, от които исках да избягам. Беше толкова одавна, че ми се струва сякаш е било в един друг живот, когато бях наполовина откачил в един друг свят.
Почти нямах пари. Но че ще се напия - изобщо не беше въпрос. Седнах на стола. "Една текила. И една бира". Забих кравешки поглед пред мен и просто се отдадох на разкъсващите ме мисли. Нямаше какво да сторя. Нещата седяха така, както седяха, и само времето щеше да върне душевния ми комфорт. Никое човешко същество, никоя жена и никой наркотик не бяха в състояние да ме успокоят, знаех го повече от до ...