Хубостите, за които очите закъсняват

В зеленясалото корито за водопой, сред полето, е блеснало окото на лениво църцореща вода. Рекичката се е потулила след завоя в подмолите на жълто-зелените върби. Течението напълно е замряло, сякаш се е изгубило по пътя си и сега е поспряло, за да се огледа , преди отново да се упъти. Само блясъкът на лъчите, които праща слънцето през пролуките на облаците, оживява спокойствието  и мълчанието на пасторалната картина. Отгоре срамежливо се оглеждат перести облаци. Те се ветреят в седловините между хълмовете, сякаш ги яздят, забили пети в топлия им корем. Денят гасне. Призрачни сенки и още рехав здрач прииждат и водното око на рекичката постепенно притваря клепачите си. Остава дъхът на влага и невидимото и  присъствие в плитчините, които са я  приютили. Наоколо само глухота и самота. Отстрани, докъдето поглед стига, са се подредили стълбове като стражи.. Под всеки зелен остров, пожален от плуговете след оран. Сред упътената нанякъде вечна земя, броди тази странна върволица от побити знаци, окичени отгоре с жици, а под тях свежата, зелена трева развеселява монотонността на гледката... В безкрая нататък са се приютили пасища, ниви, скупчени храсталаци и бухнали дървета, потънали в омаята на природната забрава. Привечер наближава, но вместо да бързат да се приберат, овце са застинали в необяснима неподвижност. Приличат на бели къдели, набучени сред тъмнеещото поле. Пастирът като самотна вкаменена фигурка, отписана от времето и реалността, допълва гледката. Животът сякаш е подгънал крак и е поспрял за почивка във вечния си безспирен път. Под старото, грохнало мостче, със зеленясала зидария от ронлив камънак, продължава да пъпли рекичката - тъмна и тайнствена като неволна въздишка... Наблизо, затисната от вековни дъбове белее съборетина, от която блещука забравена светлинка - някак нелепо и загадъчно в пустошта, но за радост на очите. По-нататък, под разкошните тъмносини сенки на орехите, потънало в развихрения треволяк, се е спотаило забравено селище на мъртвите. Скрило се е от дневната жега. Отгоре цял ден са надничали пухкави облачета - бели и леки като ангели, слезли за малко при притихналото безвремие. Необозримото зелено приглася на космическата мелодия на вселената. Край пътчето към вечното поселище на преселилите се отвъд, момче и момиче се целуват. Вгледани един в друг, откриват вселената в себе си.