(усещанията на един пътешественик)

        Пламъците на огъня се преплитат като извити остриета на ятагани. Кръстосват се и се отблъскват, но продължават с настървение ожесточената си битка. Среброто на месечината наднича от тъмния небосклон. На моменти намята позакъснели облаци, после отхвърля с един единствен жест техните призрачни воали и се оглежда в ленивата река. По въздуха се носи мирис на гнило.

        Нил е близо.             

        В сенките на дърветата силуетът ми е невидим. От скривалището ми огъня прилича на езически олтар, а насядалите около него мъже на жреци. Сякаш всички древни египетски богове се уплътняват пред мен, за да ме потопят в един безвъзвратно отминал свят, забулен от загадки и митове. 

        В мрака долавям ритмични удари на барабани и шепот на мистериозни заклинания. В миг оживяват тайнствени ритуали и предателски заговори. Едновременно съм участник и наблюдател, жрец и беден човечец избран да умилостиви с кръвта си боговете, верен войн и жалък треперещ от страх предател. Ту съм чуждоземец призван да опише за поколенията събитията, ту съм невежа, който не проумява силата на написаното. Плъзгам пръсти по йероглифи и градя пирамиди. 

         Странно и митично чувство ме залива. Все едно излизам извън тялото си и духът ми волен и необременен свободно се връща назад във времето.

         Огънят. Той хипнотизира и сякаш единственото реално нещо тук е реката. 

          Нил – широка и спокойна по нищо не прилича на реките, които съм виждал. Онези реки – планинските извиват телата си в дълбоки и тесни корита. Подскачат по високи прагове и помитат със силата си всичко, което се изпречва по пътя им. Бучат страховито и въпреки това даряват живот. Както дарява живот и тя. 

         Застанал близо до древните руини, от чието минало величие са запазени непокътнати само две колони, аз си представям как спускам лодка по повърхността ѝ, как корпусът лениво се понася по водата, направляван от лежерното течение на древната река. Вчера – горе на хълма прострях поглед в далечината и видях как Нил меандрира, преминавайки през участъци наподобявайки езера. Нямам никаква представа колко души са минали от тук, но съм сигурен, че са изпитали същото чувство като мен, виждайки я след дългия преход през пясъците. Чувството е едно на благодарност! Благодарност, че я има нея – водата – най-важното, най-необходимото и най-ценното нещо тук в пустинята. Вчера преодолях нетърпеливо стръмните стъпала водещи до древния храм. Стъпвах по каменни плочи, на места натрошени на безброй миниатюрни камъчета, на други изцяло отнесени от човешки ръце. По панталона ми полепна бял прах, сипещ се от едрите изсъхнали треви. Достигнати от горещите лъчи руините на древния храм блестяха като кули от захар – мълчаливи и загадъчни. Построени така, та да останат незасегнати от разлива на приливните води, те не бяха успели да се запазят единствено от хората. Оттам се спуснах надолу към ниско-раслите дървета, обкръжаващи като бойници местността. Между стеблата им реката тъмнееше в керемиден цвят, а слънцето над тях поглеждаше свенливо през булото от перести облаци. Въпреки, че суровата пустиня беше зад мен, палещият ѝ дъх се усещаше по въздуха, по потта избила по лицето и тялото ми. Колкото по-надолу се смъквах, толкова мирисът на гнили растения ставаше по-натрапчив, а повърхността на водата – ръждивокафява.   

        Това беше вчера. Вчера гледах и рисувах през по-голямата част от деня. Моливът се движеше ритмично и бе нетърпелив да увековечи върху листата впечатленията ми. Вчера…А сега? 

        Сега е различно. Тази вечер е различна, защото е мой ред да разказвам история. Тихо се приближавам към огъня с насядалите около него мъже. Но те ме чуват и извиват любопитно вратове по посоката, от която идвам. Вече знам,че не съм невидим, както и че те не са жреци. Те са керванджии, а съм техен спътник и не съм част от общността им. Когато ме приеха в редиците си бях като малко дете, което се учеше да прохожда. Сега, днес, тази вечер вече съм готов да направя нужното, за да ме нарекат свой събрат. 

        Всеки един от тях вече е разказвал случка, история или преживяване. Те ми кимат, усмихват се и ми правят място да седна край свещения огън с извиващите се като мамелюшки ятагани пламъци. И аз нямам друг избор освен да разкажа за него. За художника…

       „Художникът бил гениален. Рисувал прекрасно. Рисунъкът на четката му бил тънък. Щрихът изящен. От картините му се леела – музика. Боите не успявали да засъхнат, толкова голям бил интересът на хората към творбите му. Една вечер негов познат, директорът на местния музикален театър го помолил да направи декорите към една от най-обичаните опери. Художникът се съгласил и се захванал с възложената задача. Времето напредвало, ала работата не му споряла изобщо. И макар да прочел либретото няколко пъти, върхът на четката в повечето случаи се плъзгал неравномерно и застивал безпомощно в ръката му. От смесването на боите не се получавали желаните цветове, а пръстите му изтръпвали, все едно никога преди това не били извършвали тези познати до болка движения. Броени дни оставали до началото на сезона и художникът притискан от изплъзващия му се срок, нахвърлял небрежно първото, което му хрумнало. Изображенията били странни, техниката, която използвал нова, различна и непозната до тогава. Директорът, обаче останал недоволен от резултата. В яда си несъзнателно разпространил колко несериозно художникът се отнесъл към проекта и го обявил за некадърен. От този момент хората спрели да обръщат внимание на човека, който до сега пълнел света им с красота. Нарекли го бездарник и го сочели като пример за неудачник. Платната, които нарисувал за определената опера били захвърлени в хранилището на музикалния театър. Минали доста години. Художникът бил забравен, дори и от онези, които притежавали негови платна. Директорът се пенсионирал и бил сменен с друг. После дошъл следващ, а времето необратимо крачело напред. Наложило се сградата да се обнови. А хранилището да се разчисти. И съвсем случайно работниците, които извършвали довършителните работи, открили старите декори. Първоначално никой не им обърнал внимание, но щом наслоилата се през годините мръсотия била свалена новият директор – млад и обичащ истинското изкуство мъж бил очарован от гледката. Разбрал името на твореца. Научил къде се подвизава и с какво се занимава, ала не бързал да се срещне с него. Ремонтът приключил. Афишът за новия оперен сезон станал факт. Хората с нетърпение очаквали любимата си опера. Билетите били изкупени с месеци напред. Най-сетне завесите се вдигнали под звуците на филхармонията и зрителите ахнали. Никога до сега не били виждали такава симбиоза между музика, пеене и декори. През антракта се питали един друг чие дело са натуралистичните изображения. Едва след финалните акорди прожекторите насочили своите меки светлини към възрастен господин с посребрени коси, който скромно седял в края на първия ред.  

       –Благодаря ви! –обърнал се той към новия директор, просълзен и развълнуван. – Превърнахте моя провал в грандиозен успех. Поклон вам!

      Младият ръководител на операта се усмихнал и отвърнал:

        –Този, който трябва да се поклони съм аз! За мен бе удоволствие да поставя тази опера именно с вашите декори. Аз не виждам провал никъде, просто когато човек изпреварва времето, често се случва да остане неразбран. Но той не бива да се отказва да твори, защото творецът притежава сетива, които гледат отвъд самото време. Тези сетива са двигателят, който води човечеството към прогрес, без значение в каква област е той."

       Разказът ми свършва, както свършва и моето дълго пътуване през пустинята. Поглеждам към досегашните ми спътници. Уж са обикновени керванджии, а ми приличат на жреци, на древни египетски жреци. На фона на жълтите пламъци нощта връща отново митично си излъчване. 

      Май наистина единственото реално нещо тук е само Нил.