В един ноемврийски ден на 1989 година в празната пощенска станция на малкото ни селце влезе мургав другоселец:

   - Другарке, искам да ма свържиш с жината на село.

   - Кое село?

   - Наш'то ли, Урбовка...

   - Как се казва селото?

   - Урбовка.

   - Няма такова село. Къде се намира?

   - Как да няма, ма...? До Пафликени.

   - Да не е Върбовка.

   - Ами аз нали това ти казвам, Урбовка.

   - Ами ти ми казваш... Както и да е. Как е името на жена ти?

   - Иии-мѝто на нея Илиии-съвѐта Илиии-ѐва. Който я такова на пощата, да блъска здраво, че тя може да спи.

  - Абе какви глупости ми говориш? Кои са тези, Мито, или Съвета, или Ева, които са „на нея“? Как така някой ще „такова“ жена ти на пощата, а тя ще спи, ако я "блъскат"...?

   - Не ма, мойто жена Илисъвета. С „Е“ ...

   - А ти как се казваш?

   - Ааааа... ти май ма сваляш... - той срамежливо свежда глава - Урбан...

  - Трябва да запиша името ти в повиквателната. Урбан? Не съм чувала такова име.

   - Ами казвам ти – Урбан, с „В“.

   - Да не е Върбан?

 - Ами нали туй ти казвам ма, кокошко, ти български не разбираш ли? - афектиран вика клиентът.

   - Какъв да бъде разговорът?

   - Ами искам човешки да ми говори, а не да ми крещи и да ма обижда.

   - Питам поръчката експресна ли да е, бърза или обикновена?

  - Ама те, поръчките почти кат' влаковете, само че обикновения влак му викат пътнически. Ами експресна..., че много бързам.

   - Добре изчакай там във фоайето! Аз ще те повикам, като се яви лицето отсреща. Тогава ще влезеш в кабината, вдигаш слушалката и говориш с жена си.
  След десетина минути по високоговорителя прозвуча гласът на телефониската:

   - Върбан влезте във втора кабина! Имате връзка с Върбовка.

   Той влезе в кабината и затвори вратата, но това не попречи виковете му в слушалката да огласят пощенската станция:

   - Илисъвета, аз съм. Виж, таз вечер не ма чакай, няма да са прибера, отивам в София! Нищо ми няма. Абе няма друга. Нали знаиш, чи много та обичам. Как защо ма, ни гледаш ли телевизия, властта са сменя? Голем шанс йе туй. Идва наш'то времи. Четиресет и пет години стига, времито йе наши...