И ГОСПОД ДА НЕ СИ

Опит да помръдне…

Поне ръката…

Да изтрие…

Това, де се стича по лицето…

Не стана!

Опита с другата- помръдна, но ….

Кога я докараха в спешното…

Питаха, разпитваха…

Боцкаха с игли…

Едно вземат, друго наливат …

Времето се извъртя…

Посвести се…

Започна да се усеща…

По лицето нещо се стича…

От очите…

Тече, неспира…

Ама ръцете…

Не щат да се дигнат…

Лежат, неподвижни…

Напрегна се пак …

Не става…

Не течът, а шуртят!

Откъде толкова сълзи?

Къде са се крили?

Приохка, простена и се замоли:

-Господи…!

-Що ме държиш?

-Що ме мъчиш?

-Що ме не вземеш?

-Вземи ме Господи, прибери ме!

-Човек ли съм вече?

-На що приличам?

-До де я докарах…

-Децата да ги е страх…

-Да ме гледат, да ме допрат…

-Вземи ме Господи, прибери ме!

-Наживях се, стига ми толкоз…

Ни да мръдне, ни да шавне…

Позамлъкна, позамлъкна…

И пак простена…

И пак проплака…

И пак се замоли:

-Не ме слушай Господи!

-Оглупяла съм.

-Не ме вземай, остави ме…

-Остави ме Господи!

-Остави ме, че що ще правят децата без мен!

-Що?

-Нали с пенсийката ми живеят!

-Малка, малка, ама стига поне за хлебец…

-Остави ме Господи!

-Вече не помня, от кога са без работа…

-Откога никой, нийде ги не ще…

-Старецът, не издържа…

-Отиде си…

-Не помисли, че с него и пенсията му си отива…

-Остави ме Господи…!

-Па кога намери някой от тях работа…

-Кога  донесе левче…

-Тогава…

-Тогава ме вземи…

Пак простена и пак проплака, и пак се замоли…:

-Господи, къде сгреших, защо ме така наказа…

-Да ме е срам, че съм жива…

-Да не искам да съм жива…

-Господи…!!

Баба Пенка от Градина…

Притихна…

Замълча!

Замълча!

По някое време…

Някой дойде…

Погледна я…

Пипна я за ръката…

Излезе…

Дойдоха други…

Завиха я…

Изнесоха я…

И стана тихо, тихо, тихо…

И никой не разбра…

Коя молба изпълни Господ…

Кого съжали…

Нея ли…

Децата ли…

Сама ли тръгна…

Господ ли я пребра…

Остана само…

Една тишина…

И мълчалива…

И непоносима!