И Господ да не си
И ГОСПОД ДА НЕ СИ
Опит да помръдне…
Поне ръката…
Да изтрие…
Това, де се стича по лицето…
Не стана!
Опита с другата- помръдна, но ….
Кога я докараха в спешното…
Питаха, разпитваха…
Боцкаха с игли…
Едно вземат, друго наливат …
Времето се извъртя…
Посвести се…
Започна да се усеща…
По лицето нещо се стича…
От очите…
Тече, неспира…
Ама ръцете…
Не щат да се дигнат…
Лежат, неподвижни…
Напрегна се пак …
Не става…
Не течът, а шуртят!
Откъде толкова сълзи?
Къде са се крили?
Приохка, простена и се замоли:
-Господи…!
-Що ме държиш?
-Що ме мъчиш?
-Що ме не вземеш?
-Вземи ме Господи, прибери ме!
-Човек ли съм вече?
-На що приличам?
-До де я докарах…
-Децата да ги е страх…
-Да ме гледат, да ме допрат…
-Вземи ме Господи, прибери ме!
-Наживях се, стига ми толкоз…
Ни да мръдне, ни да шавне…
Позамлъкна, позамлъкна…
И пак простена…
И пак проплака…
И пак се замоли:
-Не ме слушай Господи!
-Оглупяла съм.
-Не ме вземай, остави ме…
-Остави ме Господи!
-Остави ме, че що ще правят децата без мен!
-Що?
-Нали с пенсийката ми живеят!
-Малка, малка, ама стига поне за хлебец…
-Остави ме Господи!
-Вече не помня, от кога са без работа…
-Откога никой, нийде ги не ще…
-Старецът, не издържа…
-Отиде си…
-Не помисли, че с него и пенсията му си отива…
-Остави ме Господи…!
-Па кога намери някой от тях работа…
-Кога донесе левче…
-Тогава…
-Тогава ме вземи…
Пак простена и пак проплака, и пак се замоли…:
-Господи, къде сгреших, защо ме така наказа…
-Да ме е срам, че съм жива…
-Да не искам да съм жива…
-Господи…!!
Баба Пенка от Градина…
Притихна…
Замълча!
Замълча!
По някое време…
Някой дойде…
Погледна я…
Пипна я за ръката…
Излезе…
Дойдоха други…
Завиха я…
Изнесоха я…
И стана тихо, тихо, тихо…
И никой не разбра…
Коя молба изпълни Господ…
Кого съжали…
Нея ли…
Децата ли…
Сама ли тръгна…
Господ ли я пребра…
Остана само…
Една тишина…
И мълчалива…
И непоносима!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Стефанов Всички права запазени
