Седи си Иванов пред Новата година. И мисли. Не е трудно – но му се налага да е сам. Тъй като жена му и мисленето някак си... Като риба с майонеза. Става, ама...
Пък и на Иванов му е леко с жената. Просто е като движението по пътищата. „Да”, „Добре, мила”, „Разбира се”, „Аз ще го направя”... И никакви сложни мисловни конструкции! Камо ли да пресече пътя на нарежданията й...
Макар и на улицата – дори да спазваш всички правила, никога не си сигурен кой ще връхлети отгоре ти баш на пешеходната пътека.
Затова Иванов при разговори с жена си /монолозите й/, изчаква, скрит зад нищо не значещи звукоподражателни.
И в никакъв случаи не анализира думите й. Едно, че не подлежат на анализ, второ – няма как да открие логика и смисъл в тях.
Отиват, да речем, на гости на тъщата и тъста. Предварителни инструкции: седи като мишка, не се обаждай, без да те питат, питат ли те – съгласявай се.
И сакън – да не си поискал да пуснеш телевизора някъде си, да не искаш да отвориш прозореца, да не пожелаеш да свет ...