И какво?

Седи си Иванов пред Новата година. И мисли. Не е трудно – но му се налага да е сам. Тъй като жена му и мисленето някак си... Като риба с майонеза. Става, ама...

Пък и на Иванов му е леко с жената. Просто е като движението по пътищата. „Да”, „Добре, мила”, „Разбира се”, „Аз ще го направя”... И никакви сложни мисловни конструкции! Камо ли да пресече пътя на нарежданията й...

Макар и на улицата – дори да спазваш всички правила, никога не си сигурен кой ще връхлети отгоре ти баш на пешеходната пътека.

Затова Иванов при разговори с жена си /монолозите й/, изчаква, скрит зад нищо не значещи звукоподражателни.

И в никакъв случаи не анализира думите й. Едно, че не подлежат на анализ, второ – няма как да открие логика и смисъл в тях.

Отиват, да речем, на гости на тъщата и тъста. Предварителни инструкции: седи като мишка, не се обаждай, без да те питат, питат ли те – съгласявай се.

И сакън – да не си поискал да пуснеш телевизора някъде си, да не искаш да отвориш прозореца, да не пожелаеш да светнат лампата дори! На гости си – ще слушаш домакините!

След някой и друг ден тъстът и тъщата идват. Тъстът се разполага на дивана, тъщата заема креслото на Иванов, тъстът сграбчва дистанционното, тъщата отива да сложи още чер пипер на манджата, че го обичала по-лютичко... Въпреки язвата на Иванов... Но, както му е казала жената – трае си. Защото е домакин, а желанията на гостите...

Има нещо смешно в ситуациите, но Иванов не го усеща. И не му се смее...

Хич не разбира защо, например, жена му се сресва и подобрява пред огледалото, без да светва, та да се види. От годините ли, от какво...

Да не говорим какви киселинни гърчове в мозъка му причиняват семейните разговори между жена му и родителите й. Цели часове обсъждат – вчера видели домати по три лева, едри, даже опитали колко са вкусни, ама три лева, пък вкусни били, и големи, и червени, а днес видели по два лева, ама дребни едни, съсухрени, смотолевени, ама по два лева, пък ония вчера по три лева, но хубави, а тия от два не са за масата, камо ли за яденето, но пък два лева, а вчера цели три лева, макар да са били доматите лъскави и привлекателни, пък тия днес за нищо не стават, но са само два лева...

Още повече, когато и синът му взе да се включва в беседите и да обяснява как отишъл на долния пазар и видял едни картофи, обаче на горния имало същите, но с по две стотинки по-евтини, та се върнал на горния и взел цели две кила – колко много спестил и не се минал...

То и синът, и дъщерята що чудене са му донесли на Иванов... Големи са вече, ама все още смятат, че всичко го носи де Дядо Мраз, де Дядо Коледа – който им попадне. И така леко си пожелават какво ли не... Но Иванов знае – няма смисъл да се чуди докога ще вярват в някакъв дядка. Те – майка им вече над 30 години вярва, че е достатъчно само да рече: „Ми я оправи тоалетното казанче” или „Абе, дай ми там едни 200 лева като начало...”... И всичко е готово, даже сервирано...

А смисълът на новогодишната подготовка – кое да избере? Щото във виното е истината, в ракията смисълът, в уискито веселието, във водата са бацилите...

И да бяха само чуденките у дома му...

Погледне към телевизора и се чуди – защо родените да пълзят летят в правителствения самолет?

Отиде в бившата поликлиника, видят го докторите, дадат ценни указания, а той разбира – ако човек иска да живее, и медицината е безсилна...

После се сеща за градската кметица, за властимащите, за „бизнесмените” и усеща – а ако някой иска да  живее добре и по своему, и законът не може да му попречи.

Пък за морал даже не се замисля – спрял е да се пита къде изчезна...

Не се и пита защо е така самотен – знае, че за дружбата трябва време, а за любовта място. Пък той няма нито едното, нито другото, камо ли човек насреща...

А и време няма. За мислене също. Което е спасително, казва си Иванов. И продължава да си мисли, че мисли...