Или... вие самата.

Трябваше спешно да замина до София, но редовна линия Техеран - София нямаше, а и “Месарките”(товарни ИЛ-18, возещи месо от България) в момента не пътуваха. Вариантът да летя с прикачване и то с пренощуване в Истанбул, беше повече от лудост. Когато ми се налагаше да пътувам през този град с преспиване в хотел “Диван”, оставях най-отгоре в куфара стек “Кент”, без да го заключвам (иначе ти разбиват ключалките за да ти проверят багажа, като за по-удобно направо го изсипват на пода и си излизат.). Когато се връщах в стаята, всичко в куфара беше непокътнато, липсваше само “Кента”. Хората просто разбираха, че имат работа с “разбран” човек и нямаше смисъл да ровят из багажа му.

При нормална ситуация пътувах през Атина и то с преспиване, независимо че тогава военните бяха на власт, а аз  обикновено пристигах без гръцка виза. Само първия път имах проблем, състоящ се в това, че не можеше пътник да остане през нощта в транзитната зала. Да, но от една страна аз не можех да изляза защото нямах виза, а от друга страна самолетът за София тръгваше сутринта в десет часа. Отгоре на това, всички самолети бяха вече отлетели по дестинациите си и аз останах сам в транзитната зала. Иначе можеха да ме качат на друг самолет, независимо от дестинацията му, както стана веднъж в Истанбул, когато се прибрах в София през Лондон, но това е друга интересна история.

Чудеха се какво да ме правят. Ни така ни иначе. Накрая дойде един полковник, началникът на граничарите и като разбра за какво става въпрос и той почна да се почесва. Тогава, навярно от добра воля,  му се притекох на помощ и предложих да ми издаде разрешително за еднодневен престой, който да важи само за Атина, на което той веднага отговори:

 „Изключено, ние не издаваме такива разрешителни.“

„Тогава?“, попитах аз

„Тогава и аз не знам какво да ви правя.“

Отново му се притекох на помощ:

„Тогава да си оставя паспорта при вашите хора,  да отида до града да преспя и сутринта ще се върна.“

„Виж, това за паспорта заслужава внимание, но в такъв случай само полицейска кола може да ви закара до хотел и сутринта в седем часа ще дойде да ви  върне на летището. През това време въобще не можете  да излизате от хотела.“

“ Още по-добре, поне няма да плащам такси”, казах аз и му подадох паспорта.

Взех си куфарчето и  полицейската  кола ме откара  до кокетния хотел “Гларус” на брега на морето. Оставих куфарчето в стаята, взех набързо един душ, избръснах се и обратно при рецепцията, където вече, вместо възрастния мъж, стоеше една очарователна девойка, която любезно ме попита може ли с нещо да ми помогне.

“Да, и то много. Моля ви да извикате едно такси и да кажете на шофьора да ме заведе до едно добро нощно заведение, или вие самата да ме придружите .”, отговорих не много изискано, но пък шеговито..

“ Благодаря много за поканата, но за съжаление току що ме помолиха да заместя моя колега, който спешно трябвало да си отиде вкъщи. А що се отнася до останалото, това не е проблем”, каза хубавицата и се обади по телефона.

Не бях много сигурен кой от двама ни съжалява повече, че тя не може да ме придружи, но реших, че не бива да се задълбочавам в подобни разсъждения. Когато остави слушалката, тя ми съобщи:

“Готово! Таксито ще бъде тук след минути.”

“До колко ще бъдете тук?”, попитах я аз, защото тази информация в случая, така или иначе, си беше важна.

“До осем часа сутринта, така, че не се притеснявайте, няма да кажа на никого, че сте излизали.”, отговори ми тя с чаровна усмивка.

И без това нямах никакво съмнение, че полицаят, който ме докара, е предал нареждането да не излизам, но рискът от последствията беше в приемливи граници. А и бях почти сигурен, че такава хубост не може да ми изиграе кален номер. Даже да стане нещо, тя може да  каже, че просто не ме е видяла да излизам и толкоз.

Таксито пристигна и ме отведе в центъра, в един разкошен нощен бар, където пееше чаровната Вики Соколаро, с която впоследствие стана така, че дори се запознах, но това е друга история.

Към четири часа се прибрах в хотела, където ме посрещна момичето с прекрасната  си усмивка и ме попита как съм прекарал.

“Много добре, но с вас щеше да е още по-хубаво.”

“Наистина съжалявам”, отговори тя с тъга в гласа. Може и да не е било точно така, или не съвсем – по-вероятно на мен ми  се е искало да е така.

Поспах към два часа и в седем без десет бях долу, свеж като роса, без помен от недоспиване. Тренинг. Ресторантът още не беше отворен, но момичето беше направило чудесно кафе и за мен.

Точно в седем пристигна полицейската кола, откара ме до летището, взех си паспорта и в десет отлетях. По този начин няколко пъти влизах в Гърция, дори полковникът, без чието разрешение не можех да напусна летището, вече ме познаваше и се обръщаше към мен с малкото ми име - Христос.

А по-късно, в резултат на едно много интересно запознанство с гръцкия посланик в Техеран, въобще нямах проблем с получаването на гръцка виза, но това също е друга история.

Сега обаче беше немислимо да се използва този маршрут, макар и с редовна виза в паспорта ми. А защо, е тема, извън този наистина кратък разказ.