Илюзия
Илюзия
Пламена се събуди плувнала в пот. Сърцето й биеше учестено и тя трудно осъзна къде се намира. Отново беше сънувала онази къща и човека в нея. Тя знаеше кой е тоя човек. Познаваше всяко негово движение, мимика, жест, поглед. Познаваше го от известно време. Време достатъчно да промени нейното ежедневие. Всеки път, когато тя го сънуваше, след това денят й бе странно хубав. Мислите за този човек я поглъщаха, караха я да мечтае, да попада в света на една илюзия. Пламена се чувстваше обсебена от това усещане и от случващото се с нея напоследък. В началото тя се съпротивляваше на това, казваше си, че няма да се отдава на това усещане и беше почти успешно, но после всичко отново я завладяваше.
Пламена имаше семейство, мъж, дете, а мислеше за друг. Колко пъти се бе упреквала, че това е глупаво и безсмислено, че само си създава излишно напрежение, но мислите й в определен момент отново излизаха извън контрол. Носеха се на крилете на една невъзможност, на една илюзия. Да, но толкова красива илюзия – въздушна, феерична, нежна, изпълнена с много топлина. Илюзия, караща я да се чувства така, сякаш не беше тя самата, а някой друг. И в тези мигове тя живееше. Беше такава, каквато винаги е била и е искала да бъде – нежна, чувствена, слънчева, протягаща ръце, за да получи слънцето, да танцува с него, без да се страхува, че ще изгори. Караше я да бъде цветна, искряща, искаща да се разлее като дъга, без да мисли за сивотата на света и на ежедневието. Това й даваха мислите за този човек и самото му съществуване. Но в същото време знаеше, че това, което си представяше, не трябваше да минава прага на илюзията. Ако се помъчеше да го реализира, щеше направи нещастни няколко човека. Да промени съдби и да разбуни кошера на хорското негодувание. Но най-страшното щеше бъде да разруши доверието, градено в продължение на години в най-близките хора. Тези, които са разчитали на нея толкова дълго време. Тя не можеше да си позволи такова нещо. Затова й оставаше само миражът и илюзията, които изпълваха дните й и много често нощите. Тя съхраняваше тези мигове, като малки съкровища в съзнанието си, от които черпеше сила, за да продължи напред. Пламена знаеше, че някъде там има един човек, за когото тя представляваше същото, което той за нея - една невероятно красива илюзия, илюзия даваща стимул за живот, и която не трябва да бъде разрушена. И макар, човек да не живее с илюзии, когато реалността е безпомощна, те даваха живот. Пламена знаеше, че с този човек можеше да се докосне чрез мислите и сънищата си. Знаеше, че могат да бъдат заедно някъде зад предела на невидимото, някъде където мислите се материализираха.
Пламена отметна завивката и отиде в кухнята да приготви закуската. Действителността я зовеше. .
© Мартина All rights reserved.
