Илюзорна реалност

Бягам, бягам... От какво - в момента не мога да кажа. Знам само едно - трябва да се отдалеча възможно по-скоро и по-далече! Наоколо, като в забързан кадър от ням филм, се размива пейзажът в една непрогледна стена. Трудно ми е да обхвана с поглед каквото и да е. Всичко е така динамично.
Усещам, че бродя в ледени води. Краката ми са целите в пръски и настръхвам от студа. В ушите ми глухо се блъска тътен от падаща вода. Дори премръзналите ми нозе улавят вибрациите на грохота. Трудно ми е, но все още успявам да се отмествам в пространството. Къде отивам, не знам. Но трябва да бързам и го правя с цената на всичко. Понякога ми се струва, че няма да издържа повече. Но идва следващият миг, а аз все още съм права! И все още бягам - от кошмарите си.
Изведнъж виждам СЛЪНЦЕТО! То прониква някак внезапно, сякаш от нищото и осветява пътя пред мен. Във въздуха се очертава дъгата в цялата гама от фантастичните си цветове. Замирам прехласната. Нима има все още на този свят такава красота?! Не усещам как спирам. Сърцето ми е пълно с възторг! И с любов! И с някаква скрита надежда! Изведнъж до слуха ми достига песен на птица - нежна, омайна, завладяваща... В душата ми прониква невероятен полъх. Нещо в нея се пробужда. Спомням си за зелени сочни ливади, за дълбоки уханни гори и за песента на влюбени птици. Усещам заряд и тялото ми набъбва от сила. Успявам да превъзмогна страха. И водата под краката ми става гальовна и мила. Като първа приятелка, тя гали нозете ми в страстен възторг и ме дарява с оптимизъм и вяра.
В този върховен миг осъзнавам, че съм жива и истинска, а всички кошмари, които така безмилостно ме преследваха и ме оставяха без дъх, са били само витални, плод на безчестието и бездушието на този сложен човешки свят, в който преминава животът ми. Но, макар натикана между енергиите на лоши помисли и безсърдечни отношения, душата ми успява да намери пътя към истината, към светлината. Единствено той може да я изведе от мрака на хаоса, където я натиква грубото ежедневие. Радвам се, че стигам до това осъзнаване. То ме спасява. Поне за момента. Дава ми шанс да уловя ритъма на природата, да вникна в смисъла на нещата, да се слея с нея и да открия своето място.
Вървя с бавни крачки по повърхността на водата... Може би плувам? Дали не летя? Така ми е хубаво! Чувствам се като един възторжен тон в тишината, като малък вълшебен слънчев лъч, проникващ в мрака от страсти с тайна надежда да донесе спасение, като неизречено обещание за нещо прекрасно! Чувствам се като една малка клетка, съхранила в ядрото си мъдростта на вселената и търкулната през пространство и време, търсеща смисъл в поредното си проявление!