Любовта наистина е майката на омразата. Убедих се в това преди няколко години, сякаш до тогава винаги е било заключено и кодирано в съзнанието ми, но от благоразумие, учтивост дори го наречете, никога не бе излизало наяве. Всички ни учат на любов, още от самото раждане, но любовта е границата между омразата и пълното безразличие. Когато се влюбих за първи път в живота си всичко изглеждаше безкрайно и красиво. Сякаш всякакви лоши чувства само се блъскаха в любовната капсула, която ни ограждаше - мен и него. Блъскаха се, някои дори успяваха да я напукат, но така и не можеха да проникнат. Всичко бе прекалено лесно. Когато си влюбен за първи път преградите падат, сякаш ревността е нещо немислимо - та кой би се осмелял да посегне над това, което обичаш, когато то е защитено от няколко непромокаеми слоя любов. С времето разбираш обаче, че тази преграда е далеч от всичко онова, което си изграждал в съзнанието си - чуплива е. Дори най-малката чужда прищявка я разпръсва на хиляди парчета - като прозорец, ударен от едър мъж с бухалка. Тази бухалка, посегнала над съкровената ти мечта, е красотата или, както в моя случай - грозното съзнание на една жена.
Учили са ме никога да не съдя по външния вид на хората. Щом душевно можеш да бъдеш интелигентен и красив човек - един крив нос, зъби или всякакви типове уродливост лесно биха могли да се преглътнат. Чудно е как един такъв недъг може още от самото начало да те отврати от душевността на един човек. Опитът ми впоследствие доказва именно, че една на пръв поглед съвсем безобидна увредена външност и вътрешност може да преобърне живота ти, именно защото най-малко го очакваш. С мъжа ми бяхме женени от пет години. Обмисляхме да имаме деца, но още не бяхме сигурни дали финансово бихме се справили, за това забавяхме умишлено нещата с този предтекст. Всичко вървеше по реда си, докато една вечер не ме пуснаха един час по-рано от работа. Като се връщам назад ми се иска да се бях разходила по магазините, както и исках да направя... Интересно е как ужасното ти сърце предусеща дадени моменти и те подтиква към истина, с която най-малко би искал да се сблъскаш. Шестедест шибани минути! Просто валеше, а бях с наудобни и страшно високи токчета - нямах нужния тонус да обиколя магазините в това състояние, затова се запътих право у дома. Тръгнах да отключвам вратата, но когато понечих да завъртя ключа, той отказа - вече беше отворено. Отначало страшно се притесних - ами ако бях оставила вратата отключена цял ден? Можеше да са ни обрали... Странно е как в такива моменти се сещаш за подобни неща, които те карат да се изпотиш, докато зад вратата се крие нещо много по-ужасяващо, като например мъжът, когото обичаш, с друга. Това бе едно от нещата, които никога не си бях представяла. След толкова години, трудности... И през всичко това заедно - а сега една несъвестна жена, която дори не бе красива, беше отнела всичко, за което някога се бях борила. Целуваше я, както бе целувал мен предната вечер, докосваше кривия й врат, галеше спластената, топирана коса. Каква ирония? Тръгнах си. Макар никога да не проявявах самоуважение и достойнство в подобни ситуации, макар широкия ми спектър на прошка, това бе удар върху всичко. През цялото време, докато карах към родителите си, си мислех единствено колко щях да съм щастлива ако просто ни бяха ограбили, или ако не ме бяха пуснали по-рано. През целия си живот търсим истината, а понякога желанието да се отречем от нея е най-силното чувство, което човек може да изпита. Не исках да говоря с него. Толкова е нелепо как човека, без който не си си представял да живееш, в един миг се привръща в най-омразната фигура. Представял си си как ще имаш деца от него, как ще живеете щастливи, остарели... Всичко рухва за миг. Знаех,че все някога ще трябва да отговоря на обажданията му, ако не за друго, то поне за уреждането на развода. През тези няколко дни се оттеглих на вилата ми във Витоша - доста отдалечено и хубаво местенце за размисъл. Не можех да спя, да ям. Всичко беше безсмислено. И точно в тази ситуация на безпомощност имаш точно два избора - да преглътнеш и да простиш в името на всичко градено, или да се отречеш от всичко. Не можех да избера, затова стигнах до изходен вариант. В такъв момент омразата е като зажаднял за власт политик, подава ти ръка и казва "ти само ме избери, последвай моите идеи и аз ще направя живота ти по-добър, ще накарам болката да изчезне." И аз стиснах тази ръка здраво. Отбих се до работа, карах толкова бързо, сякаш животът ми зависеше от това. Отидох до работата си. Бях лаборантка и от практическите си познания по химия можех да извлека нужното за моята цел. След няколко дни по всички вестници писаха за първата жертва, залята с киселина в малкото ни градче. На бившия ми мъж не му трябваше много време, за да разбере какво е станало. Когато ми закопчаха белезниците се усмихнах. Чувствах удовлетворение, колкото и жестоко да ви звучи, бихте се чувствали по същия начин на мое място. Омразата наистина е опасно чувство - тя те изсмуква - лишава те от вина, преценка, съждение.      
Да, бях чувала хиляди пъти за омразата и любовта. И ето че от горчив опит разгадах връзката им. Човекът е най-паянтовото същество, разумът и способността ни да чувстваме са най-слабата ни страна. Десет години след това аз не съжалявам, далеч съм от всичко и всички. Пак ще обичам и докато е така - ще мразя градивно. Защото именно любовта ти дава най-опасното оръжие. Когато тя изгори, от пепелта й се ражда омразата, за да излекува останките от теб. Доколко е успешно лечението? Не може да се каже със сигурност, но едно е ясно - би направил всичко за онзи, който те въвлече в този омагьосан кръг, освен да преглътнеш гордостта си.