Стъпките ми рикошират кухо в стените на къщите от двете страни на празната улица, по която съм се забързал... нанякъде. Още няколко стъпки и съм стигнал Краят... или пък Началото на пътя. Стъпалата ми меко докосват изскочилият от мислите ми зелен килим. Глухарчета. Много жълти и още по-много пухкави. Сядам по турски на полянката и облягам гърба си на стъблото на единственото дърво наоколо (до преди малко и него го нямаше, но току-що изникна от бясно блъскащите се из главата ми мисли. Преди това, докъдето стигаше погледът, всичко представляваше егатиголяматабезкрайна поляна). Легнал под неимоверно големия ствол на вишната, отпивам от леденостудената бира. Недооформената в съзнанието ми идея за точния и вкус сладострастно докосва небцето и плавно се плъзва в гърлото ми. Слънцето грее ярко, а топлината, която разпръсква, кара сърцето да подскочи при нежния и допир до кожата. Подобно на майчина утроба те загръща в обичливата простота на момента. Отварям едното си око и поглеждам короната на величественото дърво. Лъчите игриво докосват тичинките на цветовете, а те от своя страна, току се поклащат, следвайки ритъма на вятъра. Звуците на пролетта постепенно заглъхват, докато накрая спират напълно. С тихо прещракване CD-то превърта на следващото “парче” Пролет. Някъде високо се носи едва доловим звук и осъзнавам, че съм се заслушал в това как почуквам по клавиатурата, разказвайки поредната история.

   Спускам се надолу, надолу под земята, следвайки предчувствие... Падането е меко. Ставам, изтупвам се и се оглеждам внимателно наоколо. Странен пейзаж. Обгорени скали с остри зъбери, безумна жега, заседнала трайно във въздуха, а при самата мисъл, че ще се разхлади, нещо в душата трепва и уплашено изчезва от мислите ти... безвъзвратно. Няма облаци, само гъсти вълма задушлив пушек. Безумно еднообразие; посоки без значение; прости, гротескни отражения; на писъци и траурни послания. Стъпил съм на една от десетките скали и наблюдавам невъобразимо дълга колона от души, наредили се една зад друга и чакащи реда си да минат през... Инспекцията... на входа на Ада. Понеже разказът си е мой, успявам моментално да се прередя, доста грубо и без-първите-седем-годишно. Пред мен е останала само една душа. От разговора й със стоящия зад бюрото човек разбирам, че се казва Адам и е задължително да се обръщам към него по име. Идва и моят ред.
 - Документите, моля!
 - Какви документи - питам - едва сега пристигам. Не е ли редно първо да ми бъдат издадени такива.
 - Това, което говорите, е абсурдно. Не е възможно да стоите тук пред мен и да не сте минали през нужните процедури. Издаване на паспорт, уточняване на обстоятелствата около смъртта, висене около две-четвърти вечност, въпросът за вашето настаняване да излезе на дневен ред, още висене, докато висшите сили заседават, издаване и подпечатване на решението, че абсолютно и без никакво съмнение сте за ТУК (понеже за никого не е тайна, че всички са).
 - Мне не съм минавал през тези процедури.
Адам почервеня от яд. Имах чувството, че ако се ядоса още малко, ще експлоадира. Реших да замажа положението и да установя две неща. Първо, какво по дяволите се е случило тук и второ, защо представите ни за отвъдното, както изглежда, са били чиста проба измислица на някой, който просто зверски му се пишела някаква простотия. Пристъпих няколко крачки напред и изрекох едва доловимо... “псссст”... Адам наклони глава леко към мен.
 - Виж сега - казвам толкова тихо, че за момент се замислям дали наистина съм го направил - аз такова... малко... не съм мъртъв. Нали разбираш, в момента пиша разказ и въображението ме изтика дотук. Неведоми са пътищата Му. Та исках да ти предложа да отскочим за момент до някое по-спокойно местенце, че да ми разясниш как точно стоят нещата Тук, имам предвид... хммм... в астралното.
   Адам закима разбиращо с глава, но без особен ентусиазъм, което беше разбираемо, имайки предвид къде се намираме. Не, че позитивните емоции тук бяха табу, просто липсата им беше толкова осезаема, че представляваха нещо като проникновените размисли за липсващия парашут, когато се намираш на около 1200 метра над земята. Щракнах запалката си, за да си запаля цигара и използвах простия жест вместо злободневното, но необходимо щракане с пръст при правенето на не особено сложна магия (за магията на думите става въпрос). Около нас материята се разкъса на хиляди нишки, само за да може няколко мига по късно да се вплете в ново, неделимо цяло. Цветови емоции се стелеха навсякъде, впримчвайки се във фигури с непознати, мистични, древни форми, забравени толкова отдавна, че самото им виждане само по себе си представляваше усилие. Съсредоточих си и нарисувах около нас зала за пиршества в средновековен дворец. Двамата с Адам приседнахме на абаносово черни столове и си взехме по бокал вино. Разбира се, бях направил така, че никой наоколо да не ни вижда, с изключение на черната котка на придворния магьосник. Тя ни гледаше с разширени от ужас, невярващи очи, мигайки на парцали така, както може да мига на парцали единствено една самоуважаваща се черна котка на придворен магьосник. След няколко глътки, подкрепени с хапки средновековни ордьоври Адам се облегна назад и започна разказа си.
   Гледай сега, когато някой, някъде, без значение от материалната равнина, в която се намира, отвори Библията, тя започва да се случва. Започва да се случва от самото начало и продължава до самия и завършек. И всичко това при всяко отваряне, при всеки прочетен ред. Сам се досещаш, че това за нас е изключително трудоемко и безбожно досадно. Вярно, имаме някои... възможности, но все пак и ние се нуждаем от почивка. Затова един ден основните действащи (буквално) лица в святата книга се събрахме и решихме веднъж завинаги да се отървем от всичко това. Пропътувахме през много, много години и се пренесохме в една далечна галактика. Там се отправихме към планетата “Балиго” и си поръчахме армия от клонинги, за да могат те да се случват в Библията вместо нас. Всъщност си взехме една безкрайна отпуска. Всеки от нас избра своето поприще или хоби и започна да се занимава с него. Бог-отец например в момента кара сърф, някъде на Хаваите и носи размъкнати дрехи в ярки цветове. Аз самият, понеже съм влюбен в бюрокрацията до такава степен, че човешката ти същност би отказала да я възприеме, започнах да се занимавам с всички документи в Ада.
   Тук той въздъхна дълбоко и ми каза, че единствено там мястото било свободно, а ако работел в нашата далеч не толкова астрална равнина, аурата му би ослепила всеки, който го погледне. Имах нужда да осмисля всичко това, затова само стиснах изцапаната с божествено мастило длан на Адам и го отпратих да си върши работата. Интересни мисли се гонеха из главата ми. Една от тях питаше дали пък Лукас не е някое светило на духовното кино.

Край на първа част