Стъпките ми рикошират кухо в стените на къщите от двете страни на празната улица, по която съм се забързал... нанякъде. Още няколко стъпки и съм стигнал Краят... или пък Началото на пътя. Стъпалата ми меко докосват изскочилият от мислите ми зелен килим. Глухарчета. Много жълти и още по-много пухкави. Сядам по турски на полянката и облягам гърба си на стъблото на единственото дърво наоколо (до преди малко и него го нямаше, но току-що изникна от бясно блъскащите се из главата ми мисли. Преди това, докъдето стигаше погледът, всичко представляваше егатиголяматабезкрайна поляна). Легнал под неимоверно големия ствол на вишната, отпивам от леденостудената бира. Недооформената в съзнанието ми идея за точния и вкус сладострастно докосва небцето и плавно се плъзва в гърлото ми. Слънцето грее ярко, а топлината, която разпръсква, кара сърцето да подскочи при нежния и допир до кожата. Подобно на майчина утроба те загръща в обичливата простота на момента. Отварям едното си око и поглеждам короната н ...