Имам една добра и една лоша новина. Седни. Дори с добрата да започна, знам, че все ще боли. Днес бях отново там, там при него. Слънцето грееше. Тичахме боси по замръзналата земя, какво да ти кажа, деца. Щастието ехтеше около нас, под формата на нашия смях. Денят се изниза неусетно. Докато правех поредната топка сняг, с която да уцеля заразителната му усмивка и вечерта бе отново дошла. Гушнах се за малко в него, да се сгрея, преди да тръгна за дома,  да взема малко топлина. Времето прекарано в пътуване пеша  до къщи ми се стори като безкрайна молитва към Бога. Молитва деня да е по-дълъг, ако може дори безкраен и той винаги да е до мен. Днес, когато стигнах до прага на нашия дом с теб, осъзнах, че деня винаги ще е хубав, „весел, засмян” като него, нощем винаги ще ми липсва и после всичко това ще се повтаря, отново и отново. Един безкраен кръговрат. А ти, ти винаги ще си някъде около мен, за да ми напомняш, че нямам право да живея в тази си мечта. Ще чакаш скрита в сянката ми, тихо ще ме наблюдаваш… Ах, Тишина! Добра новина, нали?! Предстои лошата. Нека преди да продължа ти долея „тихо съмнение”, зажадняла ми се струваш. Какво се случи?! Защо се умълча?! Добре ли си Тишина? Тихо е. Лошата новина е… Не мога да ти кажа. Страх ме е, че може така да се разстроиш, така, че да не те чуя никога повече. Тихо е съвсем. Тишина, от днес не ме чакай на прага. Мога вече и без теб. Намълчах се. Наслушах се на твоите разкази. Искам да си тръгнеш. И моля те, не оставай скрита, там някъде около мен. Бягай! Бягай Тишина! Отиди при други да мълчиш. Аз не мога повече така. Смехът поканила съм за свой нов, вечерен гост, ти мястото си му отстъпи и си върви. Наболях се, Тишина. Време е да прекрачих моя праг отново, само че от другата страна. Отиди си, Тишина. Прости ми, ако груба съм със теб, но Смеха ме чака и то не скрит в сянката ми, а бликащ от сърцето. Нараних ли те?! Тихо е съвсем.Това е лошата новина. Довиждане, Тишина! Бъди тиха. И в някогашното утре, когато отново прекрачиш моя праг, тихо отговора прошепни, а сега върви.