2.

Вече седми ден посещаваше ранения професор Форд, който без да иска бе спасила. Но нямаше късмета да го намери буден. Д-р Рос ù беше казал, че е започнал да се оправя. Давали му още приспивателни, за да не го мъчат счупеният крак, зашитите рани и другите натъртвания. Може би затова все спеше, когато тя го навестяваше. Преди два дена беше донесла букет цветя, който сестрата сложи в една бутилка от вино на перваза на прозореца. След  ден щяха да са съвсем увехнали, а така  и не можа да разговаря с ранения.

Седеше на един стол до леглото и наблюдаваше вече разбинтованата му глава. Косата беше сплъстена и май по-дълга от приетото за един професор. Очите му бяха затворени, а устните сочни като на жена. Брадата му беше толкова пораснала, че вече покриваше част от скулите му. Интересно лице, явно стройна фигура с големи длани, но тънки и фини пръсти като на музикант. Не знаеше защо толкова я вълнуваше състоянието му. Да, беше го спасила, но тава стана случайно. Не смяташе постъпката си за геройство. Просто добра случайност за него. Напрегна се, за да стане от стола. Някакво шумолене я накара отново да се обърне към него и видя, че той я гледа. Дори леко се усмихваше.

       - Как сте?

       - Аз? Благодаря, добре. Май аз трябва да ви попитам как сте?

       - Почти съм добре. – Усмивката му стана по-широка. – Благодаря ви, госпожице Бу Скай. Благодаря за спасяването ми.

       - Откъде знаете името ми и коя съм.

       - О, д-р Рос не спира да говори за вас, да ви хвали и да подчертава, че дължа живота си на вас. Още веднъж благодаря. Ще вечеряте ли с мен?

       - Моля? Та вие сте на легло. Още дълго ще останете в леглото, а ме каните на вечеря.

       -  Че това какво пречи да вечеряме заедно?

Да, помисли си тя. Какво му пречи,  освен това явно искаше да я покани да вечеря с него в стаята. Виж ти, напорист професор, усмихна се.

       - И къде ще ме заведете на вечеря? – С шеговит тон попита.

       - Значи приемате.

Без да изчака кимването ù, той натисна звънеца и каза на влязлата сестра.

      - Младата дама ще вечеря с мен. Бихте ли сервирали и на нея тук. Какво предлага болничната кухня?

След  десетина минути настина внесоха два подноса. На неговия имаше две купички, а на  нейния – пържола и запечени картофи с лук. Докато чакаха, той успя да я разпита за работата ù, за семейството ù, за хобитата ù. Разказа ù и за себе си. Преподавал средновековна английска литература, тренирал тайкуондо, обичал природата и дългите разходки. Да чете книги с чаша добър коняк в старото кресло.

Вечеряха, а разговорът основно се поддържаше от него. Но Бу отговаряше с охота, също задаваше въпроси и някак, докато привършат с вечерята, имаше чувството, че се познават от много отдавна. В нея нещо пърхаше и я караше да се смее и да приема закачките му. Нещо доста неочаквано. Тя държеше личния си живот добре залостен и скрит от обществото, но Морис направо я разтапяше с усмивката си, провлечения си леко говор, остроумните забележки и подмятания. Морис? Боже мили, помисли си тя, кога от професор Форд стана просто Морис? Смееха се, когато сестрата влезе да вземе подносите и да предупреди  Бу, че е време за лекарствата на професора и че той трябвало да почива, не да се смее и говори толкова дълго.

За момент Бу се почувства неловко.

      - Съжалявам, че толкова се задържах. Извинете. – Изправи се и опъна суичера си.

       - Недей. Няма за какво да се извиняваш и съжаляваш. Беше ми приятно. – Подаде ù ръка и попита. – Ще дойдеш ли утре?

       - Разбира се -  без да се замисли отговори тя. – Лека вечер и спокоен сън.

       - Надали ще е спокоен, но благодаря. Лека вечер и на теб, моя малка Бу.

Като затвори вратата, тя се замисли върху думите му... „моя“, „малка“...??? Този мъж не си губеше времето, но това, вместо да я раздразни както обикновено, я накара да се усмихне и да се почувства щастлива. Щастлива, както отдавна не беше се чувствала. Само едно нещо леко я смущаваше. Той и дума не отвори за инцидента, който го беше изпратил в болницата, а тя не го попита. Не знаеше защо не попита. Утре това щеше да е първият ù въпрос към него. Запъти се към дома си с бодра стъпка. Мислите ù бяха заети само с Морис, с разговора им, с усмивката му и топлината на дланта му при първия им допир в ръкостискане за лека нощ.