Гледаше през черните капки по стъклото на прозореца. Е, не бяха съвсем черни. Във всяка от тях като блестящо златно мънисто се пречупваше и отразяваше жълтата светлина от уличната лампа. Това ги правеше да изглеждат красиви. Изведнъж се фокусира върху отражението в стъклото - на собственото ù лице, и черните капчици не бяха вече само отвън на прозореца. Плъзнаха се ефирно между атомите на стъклената кристална решетка, после между клетките на кожата ù, за да види как една по една стават черни петна в собствената ù душа. "Слънчева душа с черни петна" - помисли си. Стана ù смешно. Та нали, когато гледаш слънцето и после отместиш поглед, виждаш само едно черно петно.
Красотата е в несъвършенството...
В различния нюанс на лилавото всеки път, когато смесваш синьо и червено. В недобрия начин, по който връзваш връзките на обувките си, когато бързаш и точно в най-важния момент с потрес установяваш, че те се разхождат не по-малко свободно от теб по асфалта. В жълтото и черното. И в малките петън ...