Инодушците

Аз съм войник. По душа съм войник. И вярвам, че има и други от моя вид, които преструвките, лъжата, лицемерието и подлостта не са успели да клонират в матриците си. За нашия вид трябва да се знае малко. Ние живеем в битките  си и това, което печелим от тях, просто обичаме. И как само обичаме! Обичаме до последно, с цяло сърце и даваме до край душите си. Но ние сме трудни за обичане. Трудни сме за разбиране, трудни сме за понасяне и най-вече трудни сме за убиване. Ние поглъщаме куршумите на враговете си и ги претапяме в собствената си материя, за да създадем от тях кристалните светове, в които да живеят победите ни. Инодушците или простото `ние` (което ползвах до тук) рядко сядаме да говорим, трудно споделяме всичко, което сме видели и знаем. Не, не защото не искаме и нямаме нужда, а защото сме войници и пазим това, което обичаме, от ударите на другите. Ние носим целия товар на битието върху плещите си и казваме гласно само толкова, колкото обичаните от нас хора могат да понесат. И защото, както напоследък често се изтъква, `истината е въпрос на гледна `точка`, ние сме наблюдателни и търпеливи, за да можем да видим всяка гледна точка. За да може преди да стреляме във врага, да преценим какво го е подтикнало да постъпи така. Ние сме войници, но в никакъв случай палачи. Нашият вид е добър, но стигне ли се дотам, че да действаме – тактиката ни е безпощадна. И като всеки войник най-жестоко наказваме предателството, най-безцеремонно раняваме тези, които са продали душите ни, най-безжалостно прегазваме и унищожаваме онази плесен, която разяжда `устава` на живота ни. Ние сме праволинейни. Ние сме на 100% отговорни и откровени. Ние плащаме за всяко изживяно щастие, изстрадваме всяка усмивка и всяка наша сълза струва скъпо, защото по принцип не плачем. Ние никога не можем да бъдем жертви, защото сме родени герои и можем да загинем само заради истината, за която цял живот се сражаваме.