(с намигване към Краси Йорданов)

Тъкмо бе почнало да кълве и се канех да хвана златната рибка, когато край жълтата река довтаса кучето Муржо и ми обясни на санскрит, че била отвлечена царската дъщеря и сега всички чакат мене да разреша проблема. То понякога хич не е удобно да си твърде популярен - все някой ще се намери да ти развали рахата. Разбира се, както е редно, царят обещал на този, който я спаси – тоест - на мен, защото няма кой друг - половината царство и ръката на принцесата. Честно да си призная, нито половината царство ме блазни като знам какви са поданиците - един от друг по-големи вагабонти - нито ръката на принцесата; особено се притеснявам, ако се окажа царски зет с перспектива да бъдещ владетел, като я знам онази каква е шампионка в интригите; бих предпочел половинка ракия от дълбокия резерв на царя - отлежала в дъбови бурета, ама хайде - рекох си от хуманни съображения - все ще се оправя някак. Де да си бях траял.
Както и предполагах, всичко се оказа инсценировка, за да ме подмамят, но уйдисах на акъла на Муржо, който бе подушил, че ако се уреди нещо като бракосъчетание от такава величина, за него като придворен пес, се очертава вкусен кокал, а освен това явно се бе подветрил по някоя аристократична кучка и сега се опитва да заобиколи закона. Заваллията! Той душа дава за по-едър кокал и за чужда кучка и хич не се съобразява с последствията – че един ден ще носи отговорност пред електората, който ще настоява да дооглозга кокала, но непременно ще му остави кучката и непременно - все недолюбена.
„ Сигурно - казва - я е отмъкнал оня новият змей (за принцесата става въпрос), дето се мотае напоследък из Тилилейските гори, без разрешение от министерството на околната среда. Носи се мълва между простолюдието, че бил омагьосан принц.”
„Ти имаш ли акъл, бе - говоря му - той този змей трябва да е съвсем шантав да си разваля спокойствието и да хукне да отвлича царски дъщери, хеле пък тази нимфоманка, дето ще му стопи лагерите набързо.”
Както и да е, нямаше възможност да откажа на царя; пишеше се приятел, а освен това му дължах крупна сума от игра на покер, въпреки че накрая извади пет туза и веднага ми просветна откъде ги е извадил, но хайде - рекох си - този път от мене да мине; следващия път аз ще извадя кент-флеш от ръкава. Просто не исках да го правя за резил пред поданиците, нали много му вярват; мислят, че всеки момент ще им даде по една торба с жълтици и хич си нямат представа, че неговите жълтици още след коронацията заминаха за Бахамите и в казиното на Монтекарло, но какво да се прави - простотията е велика сила. Едва не ме линчуваха като се напих една вечер в кръчмата и им обясних точно и компетентно, че са пълни идиоти.
Принцесата ли? Тя работата стана от ясна по-ясна, още когато се разбягаха всички принцове, макар че ги бяха докарали под строй и трябваше да провеждат турнири - вероятно дегустационни - за спечелване на ръката и, докато остане най-добрият. В действителност, най-добрият избяга първи още преди първата брачна вечер, а освен това изобщо нямаше нужда от турнири; тя смутено обясни, че ги харесва всичките и в този смисъл би могла да се омъжи за всички, защото ако един падне - друг ще го смени. И толкоз…
И когато накрая не остана нито един, царят извади петте туза, а аз се оказах обграден от специални грижи, от които няма отърваване. Отначало мислех да възирам като онези принцове, но ми беше обяснено деликатно, че ще се наложи да партнирам на Негово величество за още една игра на покер. Не се и съмнявах, че този път тузовете ще се окажат дори повече от пет, което би било равносилно на пълно разорение за мен, а принцесата ме възнагради с лъчезарна усмивка, от която ми се изправиха косите.
Така или иначе успях да се измъкна за малко под предлог, че имам делова среща с императора на Централно Африканската република (избягала от харема новата му съпруга) и отскочих до Жълтата река с намерение да хвана най-после тая проклета златна рибка, та белким ми помогне да си оправя дереджето. Веднага след това довтаса там Муржо, след него и царските хора и ме уведомиха, че съм повишен в длъжност „звездочел юнак” и трябва веднага да тръгна да търся отвлечената принцеса. То се знае къде. Но не ми издадоха нито командировъчно, нито пропуск за долната земя, нито валута. Оправяй се сам, значи!
Най-напред онази дърта вещица ме изпрати за зелен хайвер, като ми пробута номера, че трябва да хвана на разклона левия път вместо десния, вследствие на което се озовах някъде сред тайгата в централен Сибир, а после едни катаджии ме глобиха за превишена скорост, когато пътувах към долната земя.
„Каква превишена скорост - казвам - бе колега - не виждаш ли, че карам москвич; то да беше поне мерцедес…”
„Няма значение - казва - ние тук глобяваме профилактично”.
Както и да е - отмъкнаха ми двадесетте евро и обясниха, че онези с мерцедесите нe дават лесно пари, но трябва за побързам, защото принцесата започнала да нервничи. Хич не ми стана ясно как хем трябва да побързам, хем да карам по-бавно; това само българските катаджии биха могли да обяснят, но махнах с ръка и продължих.
Разбира се, най- напред открих змея. Определено ми дожаля за клетото животно: беше някакъв сбъркан хибрид между археоптерикс и брахиозавър; тя онази магьосница дето направила магията явно хал хабер си няма нито от змейове, нито от анатомия, та го беше окепазила хептен, а освен това принцесата му беше изцедила силиците, та береше душа в ъгъла на кварталната кръчма - пиян като талпа. Направо ми се сви сърцето и първата ми мисъл беше да се обадя в дружеството „Зелени балкани” да дойдат да се погрижат, щото хич не ми се щеше да си отиде ей тъй на акерне последния представител на някакъв явно изчезващ вид български змейове. После ще кажат онези досадници, западняците, че ние в България хич не се грижим за змейовете и току-виж спрели инвестициите по програмата Фар или Сапард, а може дори да дойде тук и самата Бриджит Бардо и да ги транспортира към Франция. Колко му е.
После се сетих, че е по-добре да го откарат в изтрезвителя или евентуално в реанимацията, но тогава той ме погледна премрежено с едното око и изтърси: „кво черпиш?”
Гледам го и не вярвам на очите си - съвсем се е алкохолизирал - заваллията. Обикновен змей от семейство динозаври, обитаващи късния мезозой след идването на прабългарите, но изпаднал в немилост. Черпих го една гроздова и се обадих в изтрезвителя да дойдат да го приберат, докато не е довтасала принцесата да го измъкне от кръчмата. Вече ми се изясни, че не той, а по-скоро тя го е отвлякла поради еманципацията в дворцовите среди. И понеже от него не става вече нито змей, нито престолонаследник - явно изцеден до последно, като нищо е насочила вниманието си към мен. Няма кой друг наоколо от българските супермени с доказана потентност. Всички отпрашиха към Холивуд. Тъкмо се канех да бягам, но докато се оправя в митницата, докато запали москвичът и ето ти тебе правителствен ескорт - все черни лимузини с тъмни стъкла и принцесата изскочи от една. „Остави го - казва - онзи скапан змей! Сега ти си принцът на моето сърце.”
Направо ми замръзна кръвта. Гледам и се чудя. Не, не беше жаба да се налага да я целувам; жена си беше и то - млада, и то - твърде модерна. Очевидно току-що беше минала през козметичен салон. То се знае: маникюр, солариум, червено-синя прическа, депилирана, избръсната - всичко на место. Дори мустакът беше старателно премахнат; иначе - цялата в мускули. Носеха се слухове, че посещава курс по аеробика, курс по културизъм; дори спечелила някакви турнири по канадска борба и вдигане на тежести, а междувременно посещавала оперни спектакли, където изпълнявала арията на Мефистофел не по-зле от Шаляпин и Николай Гяуров. Съвсем еманципирана принцеса.
Тревогата ми нарасна, когато се огледах и разбрах, че пътят ми за отстъпление е отрязан отвсякъде. Наоколо обикаляха едни мрачни типове с бръснати глави и дебели вратове. Ами добре де - принц като принц, но защо е нужна тази комедия с отвличането, не мога да си обясня? Казаха, че такава била приказката и трябвало да се спазват изискванията на автора.
„Какъв ти тук автор, бе хора - възразявам - та това си е обикновена народна приказка.”
„ Да, но сценарият е направен от самата принцеса - отговарят онези - и спечели първа награда на конкурса за млади автори, а журито - все от представители на творческия елит: Сиенитски, Кевчев, Парангозов…
Изброяват се имена.
„Да не би да искате да кажете, че всички са минали през леглото и?”
„Напротив, това беше начинът да избягат от леглото и да се покрият най-позорно. После и този змей, той също се посрами, та сега ти си фаворитът”.
„Чакайте, но аз съм най-обикновен соцкаубой от средния изток и детектив от службата за разследване на заплетени дела; нямам дори капка синя кръв.”
„Няма проблеми, ако трябва ще ти прилеем и синя кръв. В складовете на Илиянци сигурно се намира достатъчно. Може и зелена.”
„Но все пак това е висша аристокрация”… - опитвам се да кръшкам аз.
„Не се притеснявай, любими - намеси се принцесата с възхитителна усмивка, от която отново ме полазиха тръпки - този проблем с цвета вече не е актуален. Почти навсякъде по света поради олевяването на аристокрацията, се ползва червена боя. Така че…”
При тези ласкави слова тя ме награби с радостно ръмжене и ме понесе към лимузината. Бях задушен от прегръдки и целувки, мляскането от които се чуваше чак до горната земя, разбира се - изпохапан от врата до глезените. Оказах се смачкан, завързан на възел и хвърлен на задната седалка от силни чувства; нямаше как да се измъкна.
„Ама не ритай де! - скара ми се закачливо тя и продължи да ме притиска в обятията си, когато се опитвах да си поема въздух - Ама че си непослушко!”
Моторът избръмча и дебеловратият шофьор подкара лимузината към горната земя, където беше царският дворец. Най-отзад след ескорта припкаше Муржо с изплезен език, сакън да не изпусне кокала. Този път катаджиите стояха мирно край магистралата и козируваха. Въпреки полуудушен от ласки, успях да им се изхиля през прозореца и им показах кукиш. Скоро след това бях доставен - все още жив в двореца и се оказах на разположение на влюбената принцеса. Няма мърдане. От вратата - направо за краката.
Малко по-късно в двора дотича Муржо и веднага попадна в обкръжението на придворните кучки - иначе все превзети особи, но явно недоволни и недолюбени по вина на мъжката половина. Те дори се караха за вниманието му и лаеха една срещу друга. И той - глупакът - направо се възгордя. Но скоро след като го удостоиха с почетен кокал, дойде дворцовият кучкар бай Гочо и го върза за къщичката в задния двор с позлатена сиджимка. Това определено не му хареса и той гневно започна да протестира на санскрит, но никой не му обърна внимание. Пада му се като е такъв наивник.
Когато попаднах в спалнята на принцесата, веднага усетих какво ми се пише, но възраженията ми бяха отхвърлени с бурно негодуване; за нула време бях положен на одъра и размазан окончателно. Още по-страшно стана когато след първоначалния възторг, принцесата получи внезапно вдъхновение и започна да рецитира стиховете си, които публикувала по разни поетични сайтове, дори искаше да ръкопляскам. Навярно съм припаднал от изтощение, защото после ми се губеха часове. Късно след полунощ, докато реанимирах, чух в просъница неистовото квичене на Муржо и тътрейки се безпомощно, успях да се добера до прозореца и да погледна навън. Работата ми се изясни моментално. Видях - Муржо се мяташе ужасен в прегръдките на една огромна кавказка овчарка - любимката на царя, която му се радваше, но той май не беше съвсем съгласен с тази буреносна любов. Вероятно също като мен се опасяваше, че накрая може да бъде изяден. С последни усилия успя да прегризе сиджимката и хукна навън с космическа скорост, надавайки писъци до небето. И все пак успя да се спаси мерзавецът. За разлика от мен.
Въпреки всичко, той ми даде добра идея. Вероятно ще се наложи също като него да прегриза сиджимката. Но принцесата усети, че съм дошъл в съзнание и веднага ме сгромоляса отново, ръмжейки любовно. По-нататък нищо не помня.
Разбира се, на другия ден тя твърдеше, че цяла нощ сме правили секс. Може и така да е било, само че аз нямам представа дали съм бил жив. Само си спомням оня виц за котенцето, дето придружавало котараците една зимна вечер по покривите да търсят някаква разгонена котка. Накрая - зъзнейки от студ, то измяучило жалостиво към по-големия си брат: „Бате, на мен ми омръзна вече тоя секс и се прибирам”.
Та що се отнася до моето физическо оцеляване, то беше твърде проблематично; въпреки че искрено съжалявах за трагичната съдба на оня нещастен змей, моята съдба много повече ме вълнуваше и нямах желание да стигна до такава деградация. Явно се налага да измислям план за стратегическо отстъпление. Установих, че не беше възможно да се спусна по водосточната тръба (водопроводчиците бяха отмъкнали златните шини и турили ръждива тел), нито да скоча от такава височина без парашут - може да не успея да се приземя на глава и току виж съм се потрошил, а на всичко отгоре прозорецът беше подсигурен с решетка от ковано желязо, естествено предназначена за обуздаване на дезертиращи принцове. Значи ситуацията изискваше повече интелектуален подход отколкото физически. Изборът не беше много голям.
Първо: нямаше смисъл да се правя на импотентен; принцесата беше предвидила такава възможност и ме тъпчеше непрекъснато с разни афродизиаци - изпратени от Китай, от Америка, от Бангладеш, така че всеки средностатистически покойник би могъл безпроблемно да осъществи сексуален контакт, поради което подобен вариант отпада от самосебе си.
Второ: Нямаше как да обявя, че си падам по друга жена; тя слагаше в чая и уискито ми любовни билета и всякакви лайна от разни бабички и придворни магьосници, които според тях гарантират мъжката вярност, така че и това е неприложимо.
Трето: Абсолютно безсмислено беше да каня в двореца звезди от ранга на Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер, Слави Трифонов, Азис или Мамалев, които евентуално да ме заместят в ролята на държавен глава и благоверен съпруг на нейно величество. Вече бяха привиквани по-рано, проучвани, изпробвани на това поприще и всички до един се изпокриха панически.
Тогава какво остава? Мисля, мисля…
Късно след полунощ, след като се свестих от поредната любовна изява, заедно с квиченето на Муржо, нещо ми просветна в мозъка. Предния ден, размахвайки се като лунатик по коридорите, забелязах между гостите - надошли по случай предстоящото сватбено тържество - прекрасната млада херцогиня фон Лихтенщайн - нейна първа приятелка - забързана по посока на дворцовата зала, където популярни б.г. бардове изнасяха празничен концерт. Толкова беше хубава, че дори се заплеснах, въпреки съвсем изнемощял и получавах гърчове само при мисълта за конкретни еротични мероприятия. Зазяпването беше по-скоро платонично, с мисъл за бързо отстъпление при нужда, но докато боязливо надничах и се възхищавах под прикритието на собствената си сянка, свързах появата и с внезапна идея за избавление. Светлина в дъното на тунела.
Още сутринта - по време на закуска, когато успях да отлепя очи и принцесата лично ми поднесе чая в леглото, подхвърлих небрежно уж между другото:
„Знаеш ли, скъпа, имам усещането, че херцогиня Лихтенщайн е влюбена и запленена?
Дори съм сигурен в това…”
Моята принцеса веднага наостри уши.
„Влюбена, но в кого?”
„Как в кого? Разбира се, в знаменития български поет - барда Краси Й. Не можеше да не се забележи възхитения и поглед, когато той - мъжествен и красив - приемаше поздравленията на своите фенове от висшата аристокрация по време на концерта в дворцовата зала.”
„Какво, какво?! Краси Й!?”
„Но, разбира се. Та то няма кой друг…”
В следващия момент забелязах как принцесата млъкна и се замисли, а едното и око - по-синьото - придоби виолетов блясък. После набързо се извини и хукна навън. Каза, че бързала за козметичния салон, за солариум, за курс по аеробика, за шивачката, където ще пробват новата и сватбена рокля, с платинен обков, след това някъде другаде… И т.н. - не я слушах повече.
Малко по-късно долу избръмча мерцедесът и гумите изсвириха пронизително. Нямаше нужда да изпращам хора да я следят. Знаех къде отива.
Още същия ден между придворните се пръсна слух, че принцесата си има ново гадже. Отдъхнах с облекчение.
Муржо вече ме чакаше на улицата и завъртя опашка.
Р