Зад бюрото се е изсипал едър и вмирисан боклук, точно пред табелката „CEO”. Диша едва заради тежките изпарения на собствения си одеколон и разлиства сивитата на следващите кандидати, правейки мислено отметки по снимките им. От двете му страни като съдници са застанали останалите интервюиращи. Камерата работи вдясно и запечатва всеки спазъм по лицата на хората. Отегчението на комисията се излива на смразяващи вълни от климатиците.

Средата на юли е.

Идва и нейният ред.

Столът е сложен напречно, за да се вижда профила на кандидатите. Тя сяда и очите на директора светват. Той пренася тежестта си напред и обляга лакти, за да закрие навлажнените си устни. Облизва ги пак и галопира нагоре-надолу с поглед по прилепналото ѝ костюмче. Откъслечни въпроси се задават, гласът ѝ прозвънтява кратко и ясно, а после млъква смутено. Някой поглежда към директора и той се събужда с отмалели колене.

Произнася присъда.

- Вие сте интересен събеседник – подхвърля той с влажен поглед, без да погледне лицето ѝ.

- Мислите, че задникът ми е интересен? – срязва го тя. Тези до него зяпват, защото същото им минава през ума. – Как го оценявате? Нека ви улесня – най-обикновен задник. Също като вас.