Интервю с Бога
– Добър ден. Здравейте.
– ...
– Не ви чувам.
– Естествено е. Донякъде.
– Благодаря, че ми позволихте да взема итравю от вас. Ала... не ви виждам.
– Жалко.
– Къде сте?
– Във вас.
– Значи интервюирам себе си.
– Да.
– Ами какво ли да ви питам тогава? Как съм с жлъчката? Нещо ме боли...
– Ха-ха!
– Смеете се!
– Не, подигравам се.
– Много сте мил, Боже, няма що. Очаквах повече от вас.
– И аз – от вас.
– Какво искате да кажете?
– Нищо. Аз не говоря много. И не давам интервюта на всекиго.
– Защо избрахте тогава мен?
– Не съм ви избирал. Скучна сте. Препоръчаха ми ви.
– Да, определено имате отношение към мен. Лошо отношение.
– Не.
– Какво изобщо да ви питам?
– Ами например защо не потърсиш темите, които те вълнуват?
– Те са лични. Интимни. Аз мисля за секс. Примерно.
– Ето, тези теми са божествени.
– Личното няма нищо общо с Бога.
– Така ли?
– Объркваш ме. Смятах, че си разумен, нещо като дядо, който мисли общочовешки. А гласът ти...
– Той не е мой. Разумът е мой.
– И разумът не е кой знае какво. Досега не си казал нищо съществено.
– Защото не съм имал повод, вероятно.
– Аз не съм много аналитична журналистка. Отскоро практикувам. Дори изобщо не зная как ме допуснаха до тази зала, в която да осъществя контакт... Това е компютърна, ментална привидност, нали?
– Да.
– И вие не сте Бог, нали?
– Бог съм.
– Не ви разбирам. Дори не знам в каква форма да се обръщам.
– И аз вас не ви разбирам. Сигурно понеже нямам форма.
– Добре тогава, какво ви прави Бог?
– Материята.
– Кога сте роден?
– Преди.
– Това е тъпо. Сякаш може да сте се родили след.
– Може.
– Не го разбирам.
– Раждането е въпрос на съчетание на атоми в удобно за тях местоположение. Смъртта е същото.
– Искате да кажете, че смъртта и раждането са едно и също?
– Да.
– А какво е между тях?
– Информация. Секс.
– Звучи отвратително.
– Не, любопитно е. Познавателно.
– Какъв е смисълът от живота, щом е временен?
– Какво е временен?
– Нещо, зависещо от времето.
– Време не съществува. Това си го измислихте вие.
– Как така?
– А иначе как? Написахте си Библия, в която за всяко нещо иде час. Сякаш сте създали пространството, времето, раждането, смъртта, планетите, звездите, слънцата, материята... Нищожества.
– Благодаря. Не очаквах да сте толкова мил. И вулгарен всъщност.
– И аз благодаря.
– Имате ли време за още един въпрос?
– Не, нямам време. Защото време няма. Изобщо.
– А тогава да ви питам ли още нещо?
– Тъпо ми е. Но давайте.
– Кога ще умра?
– Когато се родите.
– Кой ме препоръча за това интервю? И кой ще го публикува?
– Който и да го публикува, ще го вземат за малоумник. А всъщност той ви препоръча.
– Добре. Нищо не разбрах. Как да изляза от тук?
– Станете. Вижте огледалото. Цялата сте в себе си. Ако изключим липсата.
– Каква липса? Ало, Боже? Какво ми липсва?
– ....
© Владимир Георгиев All rights reserved.
