Исках да бъда силен мъж, както преди да отида в Ирак
Част от романа ми "Осъзнаване"
X
Оставих султанът да си почива в одринския сарай, а аз отново позволих действителността да ме стисне за гушата.
Вече можех да ходя без чужда помощ и парезата на левия ми крак почти не се забелязваше.Рехабилитаторите ме хвалеха и казваха,че не са имали по-волеви пациент от мен, но домашните не ме възприемаха като напълно здрав. Като че ли вкъщи имаше само медицински работници. Жена ми се интересуваше единствено дали нещо не ме боли, дали съм гладен или жаден и изпил ли съм лекарствата си. Страхуваше се да не би да ми причини физическа болка, а не усещаше, че ми нанася духовна. Чувствах странна студенина. Всички ми бяха чужди.Те можеха да разберат терзанията на литературните и на филмовите герои, но не и моите. От друга страна, не желаех състрадание и милостиня. Исках да бъда силен мъж, както преди да отида в Ирак. Освен това, тежеше ми, че други ме издържат и се грижат за мен, вместо аз да гледам семейството си. На всичко отгоре, дойде някакъв офицер и каза, че спешно трябва да се явя в град София, в Министерството на отбраната, за да ми благодарели за службата в Кербала. Отказах, но офицерът ми връчи заповед за това. Нямаше как и едва проходил, отпътувах за София. Криво-ляво, стигнах до кабинета на “военния” министър. В чакалнята, по столовете, се бяха отпуснали и други пушечни мръвки като мен. Всички мълчахме умислени, като че ли още бяхме под въздействието на взривната вълна.
Викаха ни един по един. Забелязах, че всеки, който излизаше, не поглеждаше другите, а бързаше да се изниже и като че ли да потъне вдън земята. Дойде и моят ред. Влязох, влачейки левия си крак, който пак бе изтръпнал.
- О, заповядайте, седнете, моля! - покани ме министърът.
- Седнах срещу бюрото му, на един кожен фотьойл, но не смеех да се облегна.
- Вие сте лейтенант Станимир Стоев?
- Тъй вярно! - отговорих аз като военен.
- Вече по-добре ли сте? - продължи да любезничи министърът.
- Тъй вярно! - израпортувах отново.
- Слушайте, лейтенант Стоев! - намеси се седящият до министъра генерал. – Стига сте рапортували, а слушайте и запомнете, че каквото било в Кербала, било, то си остава военна тайна! Забранява Ви се да коментирате и да правите предположения кой е виновен, защо е станало и как се е случило! Разбрахте ли!
- Слушам и се подчинявам! - казах аз.
- Свободен сте - рече генералът, а един офицер побърза да отвори вратата на кабинета и да ми помогне да се омета, залитайки насам-натам.
Ни жив, ни умрял, успях да отпътувам и най-после се дотътрих до къщи, отпуснах се на леглото и реших засега да не мисля за действителността, а отново да се потопя в шестнадесетия век.
© Росица Танчева All rights reserved.
