Здравей, слънчице!
Искам да те сътворя в поредния си стих или разказ. Но мислите ми бягат. Не мога да ги събера на едно място в главата си. Толкова съм объркан. Всичко, което ни се случва дали е предопределено от съдбата? Навярно. Вярвам в това. Защото многото знаци, които тя (съдбата) ни показа, говорят точно това. Само, че ги разчитаме твърде късно (за жалост). Отучихме се да го правим.
Изпадайки в онова състояние на размисъл, се отнасям в света на спомените (и сънищата) и търся там, в тях именно, тези знаци. Разчитайки ги, ще мога по-лесно да се ориентирам в бъдещето.
Бъдещето...
Красиво звучи. Ако всичко беше толкова лесно... Но нали сме създадени да се мъчим.
Защото достигайки до бъдещето, трябва да преминем през настоящето. В което аз и ти сме толкова много свързани и толкова далеч един от друг. Но какво са разстоянията, когато обичаш някого? Нищо. Една подробност.
Така се чувствам сега.
Иска ми се да съм до теб, моето момиче, да те гушкам и целувам. Да ти шепна нежни думи галейк ...