Помниш ли времето, когато бяхме деца? Толкова прекрасно време! Красиво, невинно, безгрижно и весело. Много смях и шеги останаха в миналото! А сега?! Сега не мога да изляза от Фейсбук. Не, че не мога, но е толкова удобно да поговориш с няколко съученици, мама, тате, брата и двама-трима приятели, живеещи в различни краища на света... и всичко това, докато си пиеш биричката, седнал в мекия фотьойл. Да! Удобно е! Но не е същото. Не можеш да видиш усмивката в очите на стар приятел. Не можеш да усетиш тъгата в гласа на майка си и едва ли ще видиш сълзите ù, но и тя няма да види твоите. Удобно е!
Помниш ли онова дърво, на което се качихме като деца? Аз не успях да сляза часове наред. Сега не мога да намеря дърво, а толкова много искам да се покатеря някъде! Искам да видя света отгоре. Онзи свят – цветния, веселия свят! Онзи, който оставих след себе си. Светът на децата! Искам да го видя отново, макар и за малко. Смятам, че изживях всичко пълноценно, но понякога ми липсва ужасно много.
Помниш ...