Искам да съм с теб, когато остарея. Само тогава ще можем да сме заедно, тогава никой няма да има нужда от нас освен ние. За съжаление не те срещнах по-рано. Просто избързах... помислих си, че съм Те намерила и... но не беше Ти.  Ще те чакам и ти ме чакай, там... като Там, нали знаеш? А дотогава? - въпрос.
 
Виждам Ни, на брега на морето, гледаме залеза. Мълчим. И правим НИЩО...
Никога не съм знаела какво искам... никога, защото, който знае какво иска или много знае или малко иска. Сега обаче знам. Но тъй като с трудност бих казала, че много зная, това директно ме изстрелва в отбора на малкоискащите. Аз наистина не искам много, само всичко. Искам всичко! Защото! АЗ МОГА да предложа...
Всичко!
Искам Теб. Чувствам го, толкова е силно, че не искам да си отива. Дано да се случи сега докато го искам, докато осъзнавам...
Меките златисти лъчи на слънцето преливат от оранжево към синьо-розово... отново към златисто и бавно изчезващо слънчево... потъващо зад хоризонта.
"Искаш ли да направя така, че слънцето да изчезне?" ми казваш ти. Искам ли слънцето да изчезне? Поглеждам те. "Как? Покажи ми!" Ти се усмихваш. "Добре, ела. Подай ми ръка!" Поставям ръката си в твоята. "Затвори очи. Довери ми се!" И в този момент, ако само кажеш, бих захвърлила всичко и бих тръгнала с теб до края на света...
"Искам да зная какво усещаш във всеки един момент - дочувам гласа ти. - Опиши ми! Искам да го видя през твоите очи."
"Добре, сега стоя с гръб към морето. Очите ми са затворени. Не те виждам, само усещам тялото ти, в този миг дори и да отворя очи, знам, че няма да те видя, защото си по-близо от това, което може да се види... Цветни сенки танцуват по ресниците ми. Отдалечаваш се, но цялото ми същество улавя присъствието ти. От теб струи някаква топлина, която бавно ме облива... с цвят на копнеж... Изпитвам нежност, толкова непоносима, ще ме разкъса..."
 "Обясни ми това!" - плавно ме насочва гласа ти.
"Не знам... това е... нещо молещокрасиво... ...едновременноболезнено... тъга... не, представи си радост толкова силна, че не си в състояние да я понесеш и молиш да се прекрати? И АЗ МОЛЯ... моля... ТЕБ... Спри... имай милост... към мен...
 
...После, тъжно Е... дишането ми се нормализира, чувствам се изтощена сякаш съм пробягала стотици километри... прегръщам раменете си... Лек хлад се провира през гънките на бялата ми дреха, няма ги вече цветните сенки пред очите ми. Смрачава се... това ли е залеза? Знам, че е топло, лято е, което води до логичното състояние на очакваното топлото време... раздвижвам ръцете си, за да мога да усетя топлия въздух с кожата си и той да ме стопли. И сякаш е топло, а аз чувствам студ... вътре в мен, студено е... треперя... къде съм?
"И... ето - Тъмно е вече... Опитвам се да отворя очи, толкова е тъмно... бездънно... от тъмнина е черно... усещам студена, гладка, ледена повърхност, като стъкло, а усещах теб... само допреди малко. Не искам! Аз искам теб! Отварям очи и тъмнината нахлува в тях. Зениците ми се разширяват и покриват сините ми ириси... и бялото на очите ми... Те са пълни с черен цвят. И не виждам нищо, защото черното е вътре, а всичко е Отвътре навън... вече няма слънце или аз съм слънцето в черно...
Не те усещам... върни ме, докато все още мога да разсъждавам, докато мракът не е навлязъл в мен, докато не ме е направил своя и не ме е накарал да загубя способността си да искам да те търся..."
Въздухът се раздвижва с вибрацията на кактусов лист в пустиня... "Н...а.....а....т" 
...долавям някакъв далечен звук, но не мога да определя посоката или това е от собственото ми разпадане?... роня се, като пясъчен дворец от вятъра и се сливам с плътната черна материя... "Н...а.....а....т..т", обръщам се, като на забавен кадър... "Къде си, любов?... Спаси ме...
 Слънцето... върни ми, върни... ме...
Поискай ме...”
Гласът беше вик... И вик разпори света - 
  "Нат! Отвори очи...
           Събуди се!... 
            ...Не плачи, моля те! Това са моите сълзи... "
"Скъпи, мой... Боли ме..."
"Всичко е наред... тук съм... остани с мен..."
Аз те прегръщам, или по-точно много искам... като... сбъднато желание...
"Знаеш ли, сънувах сън... странен сън. Какво е станало с косата ти... Къде съм? Бяхме на брега... и ти ме попита дали искам..."
Ти натискаш звънеца над главата ми.
 - Тя се събуди! - викаш неудържимо.
 Аз те гледам неразбиращо, а ръце ти не спират да милват косите ми.
- Какво се е случило?
- Ще ти кажа... после...
Всичко се завърта пред очите ми и губя равновесие, ще припадна... вече съм на земята... не, просто лежа... спокойно, а ти си над мен.
- Кажи ми, искам да зная - прошепвам с отпаднал глас.
- Случи се... бяхме на... - говориш толкова тихо - Оттогава... минаха повече от петнадесет години...