Истински щастлив човек
Има моменти, в които спомените оживяват. Те често са плод на съвсем обикновени наглед неща, които за друг биха останали незабелязани. Но ти виждаш в полета на птиците мечти, които си споделял с близък приятел, и в погледа на непознатия зрънце от душата на обичан човек. Тогава спомените заживяват собствен живот и в сърцето ти се загнездва тежестта на липсата. Тогава няма значение кой е бил прав, няма виновни и вина, само усещане за празнотата, която някой е оставил в теб.
Ако имаш достатъчно късмет, това усещане скоро замира до следващото ято птици и до следващия непознат. А ако си истински щастливец, то умира съвсем. Но преди да загине, някъде в теб прокънтява протяжното „Струваше ли си?” Тогава идва наистина трудната част, решението да прецениш кое си струва – смелостта да признаеш болката си или силата да я погребеш.
Ако питаш мен, по-скоро трябва да си смел, за да се научиш да бъдеш силен. Но аз... не съм достатъчно смела. Не искам да има нужда от прошки. Не искам спомените да живеят вместо истинските мигове. НО и ти, и аз сме хора и като такива самосъхранителният рефлекс у нас е силен. Може би дори по-силен от необходимото. И вината продължава да тежи. Онова чувство на незадоволеност и ревност остава да тупти в душата и сякаш напомня, че миналото не е било чак толкова красиво. Че е донесло разочарование, тъга, сивота и мрак. И вместо да посегнеш към познатия номер, който понякога набираш механично и да кажеш: „Здравей, приятелю, с теб направихме много глупости, но все пак още ми липсваш, може би си е струвало”. Но не го правиш. Забравяш това усещане, за да станеш истински щастливец, когато накрая то умре под купища обвинения, бяс, яд и жалост.
Не съжалявам. Никога не съм съжалявала... Но понякога ми се иска да продължа края. Да кажа „Здравей, приятелю, с теб направихме много глупости, но аз още те обичам, тогава сигурно си е струвало”. Понякога ми се иска да го чуя. Но съм твърде горда, твърде наивна, твърде глупава. Със сетни сили опитвам да хвана онова, което изтича между пръстите ми, а после махвам с ръка и продължавам да живея като истински щастлив човек... до следващото ято птици...
© Свобода All rights reserved.
