Истинските мъже
Исках да си събера багажа в стар евтин куфар, да изляза гневен навън, да вляза в случайно жълто такси и да поема към летището, без да се изтезавам, пътувайки натам, с мисли за това какво е било и какво можеше да бъде. Да избягам, бе най-лесното и глупаво решение, което имах избор да взема, огорчен, объркан и обезсилен от особените, неприятни обстоятелства, които ме смаляваха, задушаваха и унищожаваха. Но гласът на разума ми крещеше, че истинските Мъже не правят така, защото безсмисленото поведение не е заложено в кръвта им и те се чувстват отблъснати от неговите проявления. Остават там, където са, дори и да им коства водопад от сълзи, които умишлено ще прикрият под забележителната сила на личността си, за да не ги помислят за слаби. Независимо че слаби се раждаме и още по-слаби умираме, те ще го сторят и повторят, докато не се убедят, че опасността да бъдат възприети като крехки, раними и чувствителни, е преминала напълно. Не мога категорично да потвърдя към коя категория принадлежа, но дълбоко в себе си усещам, че спокойната и зряла увереност в способностите ми ме кара да изглеждам непоколебим и загадъчен в очите на този, който е прекрачил прага на света ми – нерешен пъзел от цветни радости и мрачни страхове, неизчерпаем копнеж за продължителна топла прегръдка и умиротворяваща сигурност; винаги и никога, начало и край. Затова и духът и тялото ми останаха в разхвърляната стая, с изпочупени чаши по земята и разпилени парчета от плачеща смачкана съвест навсякъде. Въпреки че хаотичният ѝ гняв към мен събуждаше желание да ме няма, да не присъствам, да се намирам възможно най-далеч – на някой хубав топъл остров, където слънчевите лъчи ще ме галят и проблемите между личностите няма да съществуват – аз останах, защото съм ревностен привърженик на мисълта, че и в най-големите бури и драми истинските Мъже правят така. Остават. Без театрални пози и излишни думи... Но знаят кога да си тръгнат. Без много шум и суета... И никога повече не се връщат...
© Димитър Драганов All rights reserved.
Благодаря! 
