Шеста глава

Прохладното утро, в което вече се усещаше първия полъх на настъпващата есен, бавно си отиваше, за да отстъпи мястото си на поредния горещ летен ден. Един от последните. Сякаш колкото повече приближаваше към края си лятото, толкова повече се стараеше да дава всичко от себе си. Искаше да накара хората да го запомнят, колкото може по-дълго, защото както е известно те често страдат от късата си памет и забравят разни неща по-рано, отколкото трябва.
От някъде миришеше на печени чушки и горящи в нечие огнище дърва. Някъде се миеха буркани. Режеха се праскови, каисии, сини сливи. Приготвянето на зимнина е стар български обичай с магическо значение и старателна грижа за най-близкото бъдеще. Мисълта на хората за утрешния им ден е свещена. Има толкова много оптимизъм в нея, толкова много вяра в онова "по-доброто", което всички си пожелават, а то често закъснява, задъхвайки се от очакванията им и поредното задръстване на улица "Надежда".
По отсрещния тротоар се зададе възрастна двойка - мъж и жена, които живееха в една от близките къщи. Всички ги познаваха и им се радваха, когато ги виждаха заедно. Бяха се превърнали в нещо като местна атракция и символ на заветния израз "Докато смъртта ни раздели".
Почти всеки ден по това време отиваха до малкото пазарче надолу по улицата за плодове и зеленчуци. Беше нещо като техен си ритуал, който стриктно спазваха. Така е с двойките - всяка една е като малка планета, на която двамата планетяни имат свои правила и закони, свой език, който никой друг не говори и не разбира, свои мисли и чувства, които никога не напускат орбитата на планетата, в която са създадени.
По средата на алеята, по която вървяха двамата старци, имаше голямо дърво - почти вековен чинар, който издигаше величествено клони, правейки животворна сянка, като малък оазис, точно по средата на улицата. Мъжът, който държеше карирана пазарска чанта, понечи да заобиколи от лявата му страна, за да може жена му, която бавно ситнеше след него, да мине от дясно на дървото. Вместо това обаче тя го спря. Хвана го за ръката без да каже нищо и двамата заедно минаха от нейната страна. Така бяха свикнали да мислят за себе си в първо лице множествено число, че понякога им беше невъзможно да си представят, че съществува друг начин. Много хора понякога забравят да се обичат, да си даряват нежност и топлина един на друг, да отстояват и ценят всичко онова, което ги свързва, но други не спират да правят това цял живот. Търсят постоянно различни начини да доказват на себе си и на другите, че "ние" е много по-силно от "аз", много по-изпълнено със смисъл и съдържание, много по-устойчиво във времето.
Зоя стана с наведена глава от зелената кръгла пластмасова маса и бързо се отдалечи от павилиончето на Колев. Угаси цигарата си, хвърли фаса в коша и влезе в чакалнята на гарата. Личеше си, че бяга от нещо, от някакви свои думи, които беше изрекла преди малко, от някакво свое решение, което беше взела спонтанно или не. Често се опасяваме повече от това, че ще сгрешим, отколкото от самите грешки, които ще направим. Блъскаме главите си в стената на собствените си страхове и когато се уморим, чувстваме само едно-единствено нещо - своята обсебваща празнота, която много от нас  не са способни да победят и да я запълнят. И тя бавно ги поглъща.
Колев се приближи до павилиончето си и видя как Старшината все още седи на стола си, загледан в една точка някъде в нищото пред себе си.
- Какво стана? - попита го той, въпреки че сам се досещаше.
Старшината въздъхна тежко и отговори с въпрос:
- Имаш ли една цигара?
Колев го погледна изненадано:
- Не знаех, че пушиш.
- И аз. - промълви отново Старшината. - Запалих за последно преди десетина години.
Колев влезе в тъмната стаичка и извади чисто нова кутия цигари. Разпечати я внимателно, отвори я и подаде на Старшината. Първото дърпане му се стори като някаква истинска Машина на времето, която го пренесе много далече в спомените му и в един друг, отдавна осъден на забрава, живот. Усети как счупената му на две душа му леко потрепва агонизирайки. Напрегна се да чуе сърцето си, но чуваше само тишината в него.
- Знаеш ли, Колев, нещата не винаги се случват така, както на нас ни се иска. Карат си я както си знаят, както на тях им харесва, без да ги интересува нищо и от никого.
- Това е животът. - философски потвърди Колев. - Веднъж ти се усмихва и ти иде да танцуваш от радост, а друг път те кара да го ненавиждаш.
- В родния ми град - продължи Старшината - има една чешма. Казват че ако пиеш от нея и си пожелаеш нещо, се сбъдвало. Лъжат. Това са глупости. Знам го от опит. Изпил съм там безброй литри вода, пожелавал съм си милион пъти, но нищо така и не се случи.
Колев се загледа към стоянката на такситата, където няколко шофьори стояха, облегнати на колите си, и си приказваха.
- Какво си пожелаваше, Старшина? - попита го той след кратко колебание, опасявайки се да не го засегне по някакъв начин или да не бъде нетактичен. 
Старшината се усмихна:
- Пожелавах си винаги едно и също...
- Какво, Старшина? - каза отново Колев, но вече с нетърпение в гласа си.
- Пожелавах си...- промълви Старшината - да бъда щастлив...
После изгаси цигарата и я хвърли в коша. Една майка с малко момиченце с лунички, чипо носле и рижава коса, едва укротена на плитки, спряха пред павилиончето и Колев стана, за да ги обслужи.
- Какво ти се яде, Люба? Нали беше гладна? - попита майката.
Детето я погледна със сините си като мъниста очи и отговори:
- Искам принцеса с кашкавал.
Майката погледна уморено Колев и поръча:
- Една принцеса с кашкавал за тази принцеса тук. - посочи тя с глава към дъщеря си.
Старшината реши, че е време да си ходи. Чувстваше се и леко засрамен, защото беше разголил душата си пред Колев. Точно сега не му беше до това.
- Аз ще вървя. - каза му той. - Време ми е. След малко отстъпвам и ще ме смени колегата.
- Добре, Старшина. - отговори Колев, докато слагаше кетчуп и майонеза върху принцесата с кашкавал на Люба. - До утре.
- До утре. - отговори Старшината и бавно тръгна към чакалнята на гарата. "Утре"?! Как мразеше тази дума днес. Изглеждаше му като нещо, което никога не бе имал, като нещо, което никога не бе държал в ръцете си. По навик провери дали коланът му е достатъчно стегнат, докато минаваше покрай вратата, през която преди малко беше влязла Зоя. Погледна с периферното си зрение натам и продължи по пътя си. Изведнъж чу как някой отваря зад гърба му същата тази врата, а след това женски глас го повика:
- Старшина!
Изтръпна и се спря на мястото си, а после бавно се обърна. Беше Зоя. Гледаше го право в очите.
- Още ли важи предложението ти да излезем някъде заедно? - попита тя.
Старшината не знаеше какво да каже. Изненадата му беше толкова голяма, че не можа да отрони дума, но все пак се опомни и кимна утвърдително с глава.
- Добре тогава. – продължи Зоя. - Размислих. Нека обаче да е в събота вечер. В петък съм втора смяна.

КРАЙ